Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, Лусия.

— Напълно сериозно. Но ако ти имаш по-добра идея…

Отново беше завалял сняг и те си казаха, че е време да се освободят от колата, преди пътеката да е станала непроходима. Не им остана време за повече спорове, бяха единодушни, че Катрин трябваше да бъде намерена и че затова беше необходимо да я преместят в субаруто.

Ричард им раздаде еднократни ръкавици с указанието да не докосват лексуса без тях. Премести колата до субаруто и веднага преряза телта от ключалката с клещи. Катрин Браун лежеше там поне от две или три денонощия, но не беше претърпяла почти никаква промяна и сякаш спеше под килима. На пипане беше ледена, ала не изглеждаше толкова вцепенена, както когато Евелин се бе опитала да я помръдне в Бруклин. От Ричард се изтръгна ридание, като я видя — на бистрата снежна светлина тази млада жена, сгушена като дете, имаше същия трагичен и уязвим вид като Биби. Затвори очи, вдишвайки с пълна уста ледения въздух, за да се отърси от безмилостната жарава на паметта, и си заповяда да се върне в настоящето. Не беше Биби, неговото обожавано момиченце, беше Катрин Браун, една непозната жена. Докато Евелин наблюдаваше сцената и шепнеше вцепенена молитви на висок глас, Ричард и Лусия се заловиха да извадят тялото от багажника, което се оказа по-тежко, отколкото когато е била жива поради внезапно настъпилата смърт. Най-сетне успяха да обърнат Катрин и видяха лицето й за пръв път. Очите й бяха отворени. Бяха кръгли и сини, очи на кукла.

— Върви в къщата, Евелин. По-добре да не гледаш това — й нареди Лусия, ала заковано на мястото си, момичето не я послуша.

Катрин беше слаба и дребна на ръст, с къса коса с шоколадов цвят и вид на тийнейджърка, облечена в екип за йога. Имаше черна дупка в средата на челото, толкова отчетлива, сякаш бе нарисувана, и малко съсирена кръв по бузата и врата. Гледаха я една-две минути с безкрайна жалост, мъчейки се да си представят каква ли е била като жива. Дори сгърчена като сега, излъчваше грациозност като почиваща си балерина.

Лусия я хвана за краката на височината на коленете, а Ричард за подмишниците, вдигнаха я и с големи мъки успяха да я наместят в багажника, покриха я със същия килим, а отгоре сложиха брезент. С подобен багаж никой не би се усъмнил.

— Починала е от изстрел с малокалибрен пистолет — каза Лусия. — Куршумът е заседнал в черепа, не се вижда дупка, откъдето да е излязъл. Умряла е мигновено. Убиецът е добър стрелец.

Все още в плен на вълнението пред живия спомен от оня миг преди повече от двайсет години, когато бе изгубил своята Биби, Ричард плачеше, без да усеща сълзите, които замръзваха по бузите му.

— Катрин със сигурност го е познавала — добави Лусия. — Стояли са един срещу друг, може би са разговаряли. Жената не е очаквала изстрела, изражението й е предизвикателно, вижда се, че не е изпитвала страх.

Евелин, която беше успяла да излезе от вцепенението и почистваше следите от багажника в лексуса, ги извика.

— Вижте — каза и посочи пистолет на дъното на багажника.

— На Лерой ли е? — я попита Ричард и внимателно вдигна пистолета, хващайки го за дулото.

— Прилича на неговия.

Ричард влезе в къщата, като държеше оръжието с палец и показалец и го остави на единствената маса. Ако наистина изстрелът бе излязъл от този пистолет на Франк Лерой, върху плещите им падаше още една нежелана отговорност — да предадат ли, или да не предават пистолета в полицията, да прикрият ли виновника, или евентуално да хвърлят вина върху невинен?

— Какво ще правим с пистолета? — попита той Лусия, след като се събраха всички вътре в колибата.

— Според мен да го оставим в лексуса. За какво още повече да си усложняваме живота? Вече си имаме достатъчно проблеми.

— Това е най-важното доказателство срещу убиеца, не можем да го изхвърлим в езерото — възрази Ричард.

— Добре, ще видим. Засега най-важното е да се отървем от колата. Имаш ли сили за това, Ричард?

— Чувствам се много по-добре. Да побързаме, докато е светло, рано ще се стъмни.

Единствената пътека, която водеше към стръмната скала, беше почти невидима в бялата пяна, застлала света. Планът на Ричард беше да стигнат до езерото с двете коли, да бутнат лексуса от скалата и да се върнат с другата. При нормални условия краткото разстояние можеше да се измине пеш за двайсетина минути; снегът обаче пречеше, но същевременно предоставяше предимството, че след няколко часа следите щяха да бъдат заличени. Той реши, въоръжен с лопата, да кара лексуса отпред, а Лусия да го следва с другата кола. Тя възрази, че по-логично би било субаруто, което беше с повишена проходимост, да проправя пътя. „Послушай ме, знам какво правя“, настоя Ричард и спонтанно я целуна по връхчето на носа. Лусия нададе лек вик от изненада. Оставиха Евелин с кучето, като й дадоха указания да държи пердетата пуснати и да запали само една лампа при необходимост — колкото по-малко светлина, толкова по-добре. Ричард пресметна, че щяха да се върнат след по-малко от час, ако всичко вървеше гладко.