Исабель Альенде - Отвъд зимата

В седем часа в една съботна сутрин той с изненада се събуди в леглото на Ла Гарота облечен и с обувки. Тя беше гола, с разтворени ръце и крака, с увиснала глава, зейнала уста и струйка засъхнала кръв по брадичката, очите й бяха затворени. Ричард нямаше представа какво се бе случило, нито защо беше там, предишните часове тънеха в пълен мрак и последното, което си спомняше, беше масата за покер сред облак от цигарен дим. Как се бе озовал в това легло, беше пълна загадка. Няколко пъти преди алкохолът му беше изигравал лоша шега, умът му спираше да работи, а тялото действаше машинално; вероятно съществуваха научен термин и причини за това състояние, мислеше си той. След една-две минути позна жената, ала не можа да намери обяснение за кръвта. Какво беше направил?

Страхувайки се от най-страшното, той я разтърси, взе да я вика, като не се сещаше за името й, докато най-сетне тя даде признаци на живот. Тогава той с облекчение пъхна главата си под крана със студена вода в мивката и стоя така, докато дъхът му секна и възвърна донякъде равновесието си. Излезе тичешком и си отиде у дома с чувството, че пробождания като с нож сякаш дълбаеха слепоочията му, усещаше се като пребит и с упорити киселини, изгарящи стомаха му. Скалъпи набързо някакво извинение за пред Анита — бил задържан от полицията заедно с други заради спречкване на улицата, прекарал нощта в участъка, не му позволили да предупреди вкъщи по телефона.

Лъжата беше ненужна, тъй като завари Анита потънала в дълбок сън благодарение на приспивателните, които вземаше, а Биби си играеше мълчаливо с куклите. „Гладна съм, татко“, каза, като прегърна краката му. Ричард й приготви какао и овесена каша и се почувства недостоен за обичта на това момиченце, опетнен, противен — не посмя да я докосне, докато не си взе душ. Сетне я постави на коленете си и зарови нос в ангелските й косици, вдъхвайки нейния мирис на кисело мляко и невинна пот, заклевайки се пред себе си, че занапред семейството му щеше да стане негов главен приоритет. Телом и духом щеше да се отдаде на задачата да извади жена си от кладенеца, в който беше затънала, и да навакса пред Биби месеците, в които я бе занемарил.

Намеренията му просъществуваха седемнайсет часа, а нощните му приключения станаха по-чести, по-дълги и по-наситени. „Ти все повече се влюбваш в мен!“, отбеляза Ла Гарота и за да не я разочарова, той се съгласи, въпреки че неговото поведение нямаше нищо общо с любовта. Тя беше за временно ползване, можеше да бъде заменена с десетки други подобни на нея вятърничави, гладни за внимание, страхуващи се от самотата жени.

Следващата събота се събуди около девет сутринта в нейното легло. Прекара няколко минути в търсене на дрехите си из безпорядъка на апартамента, без да бърза, защото предположи, че Анита бе упоена от хапчетата — тя обикновено ставаше около обед. Не се притесняваше и за Биби, защото по това време прислужницата сигурно вече беше дошла и се беше погрижила за нея. Смътното си чувство за вина Ричард почти не забелязваше — Ла Гарота беше права, единствената жертва в тази ситуация беше той, тъй като беше обвързан с душевноболна съпруга. Проявеше ли дори едва загатнато безпокойство от факта, че мамеше Анита, момичето му повтаряше едно и също: далеч от очите, далеч от сърцето. Анита нямаше представа или се преструваше, че не знае за бягствата му, а той имаше право да се забавлява. Ла Гарота беше временна залъгалка, просто следа в пясъка, казваше си Ричард, не подозирайки, че тя щеше да се вреже като незаличим белег в паметта му. Неговата невярност го тревожеше по-малко, отколкото последствията от алкохола. След нощ на бурни забавления му струваше усилия да се възстанови, по цял ден стомахът му гореше в пламъци и той се усещаше като пребит, неспособен да мисли ясно, с приспани рефлекси, движещ се тежко като хипопотам.

Позабави се, докато намери колата си, паркирана в странична улица, и му отне време също така да пъхне ключа в стартера и да включи мотора — някакъв тайнствен заговор спъваше движенията му, той действаше като на забавена камера. В този час движението беше слабо и въпреки обръча, стегнал мозъка му, успя да си спомни пътя до дома. Бяха минали двайсет и пет минути, откакто се бе събудил до Ла Гарота, и спешно се нуждаеше от чаша кафе и продължителен горещ душ. Предвкусваше кафето и душа, колкото повече наближаваше входа на гаража си.

По-късно щеше да търси хиляди причини за катастрофата, но нито една нямаше да е достатъчна, за да замъгли ясния образ, който щеше да остане запечатан завинаги в ретината му.