Исабель Альенде - Отвъд зимата

По това време на нещастия за Ричард неговият приятел Орасио Амадо-Кастро, станал директор на Центъра за изследвания на Латинска Америка и Карибите в Нюйоркския университет, реши да отдели повече внимание на Бразилия и си каза, че в тази връзка би могъл да даде шанс на Ричард. Бяха приятели от ергенските години, когато той започваше академичната си кариера, а Ричард работеше по докторската си дисертация. В онези години му гостува в Рио де Жанейро и приятелят му го обсипа с такова изискано гостоприемство въпреки мършавия си студентски бюджет, че той остана два месеца при него и двамата ходиха до Мато Гросо да изследват амазонската джунгла с раница на гръб. Укрепиха своето мъжко приятелство, лишено от каквато и да е сантименталност и недосегаемо за времето и разстоянието. По-късно отново отиде до Рио де Жанейро като свидетел при бракосъчетанието на Ричард и Анита. През следващите години се виждаха рядко, но връзката им се пазеше в сигурно кътче на паметта — и двамата знаеха, че могат да разчитат един на друг. От момента, в който научи за Пабло и Биби, Орасио се обаждаше по телефона на приятеля си по няколко пъти седмично и се опитваше да повдигне духа му. По телефона гласът на Ричард бе неузнаваем, провличаше думите и повтаряше едно и също с тъпата непоследователност на пиян. Орасио разбра, че Ричард се нуждаеше от толкова помощ, колкото и Анита.

Той лично съобщи на Ричард, преди вакантното място в университета да бъде публикувано в специализираните списания, и го посъветва да се яви незабавно. Състезанието щеше да бъде оспорвано и в това той не можеше да му помогне, но ако изкараше необходимите изпити и с повече късмет, би могъл да оглави листата. Неговата докторска теза продължаваше да е обект на внимание и това беше точка в негов плюс, а публикуваните статии му осигуряваха втори плюс, но все пак беше минало повече от общоприетото време след тези ранни публикации. Ричард беше загубил години от професионалното си развитие, излежавайки се на плажа и пиейки кайпириня. За да угоди на приятеля си, той кандидатства, без да възлага големи надежди, ала за негова голяма изненада две седмици по-късно дойде отговор с покана за интервю. Наложи се Орасио да му изпрати пари за самолет до Ню Йорк. Ричард се приготви да пътува, без да дава обяснения на Анита, която по онова време се намираше в немската клиника. Убеди сам себе си, че не действаше егоистично — ако му поверяха длъжността, Анита би могла да разчита на много повече грижи в Съединените щати, където би имала медицинска осигуровка от университета за покриване на разходите. Освен това единственият начин да си я възвърне като съпруга беше да я изтръгне от лапите на семейство Фариня.

След изчерпателни интервюта Ричард бе нает от август. Беше април. Той пресметна, че имаше достатъчно време Анита да се възстанови и да организират преместването. Междувременно се наложи да помоли Орасио за нов заем за покриване на неизбежните разходи; възнамеряваше да му се издължи с продажбата на къщата, стига Анита да разрешеше, защото тя беше нейна собственост.

На Орасио Амадо-Кастро никога не му бяха липсвали пари благодарение на притежаваното от семейството му състояние. Седемдесет и шест годишен, баща му продължаваше да се изявява от Аржентина като патриарх с непоклатимо железен характер; все пак бе принуден да се примири с нещастието един от синовете му да е женен за някаква си янки при това протестантка, поради което двама от внуците му не говореха испански. Посещаваше ги два пъти годишно, за да опресни широката си музейна, концертна и театрална култура и за да нагледа инвестициите си в нюйоркските банки. Снаха му го мразеше, но му засвидетелстваше същата лицемерна учтивост каквато и той на нея. От години старецът все се канеше да купи подобаващо жилище на Орасио. Тесният апартамент в Манхатън, където живееше семейството на сина му на десетия етаж в комплекс от двайсет еднакви блока от червени тухли, представляваше недостойна за негов потомък дупка. Орасио щеше да наследи съответстващата му част от бащиното състояние, щом баща му легнеше в гроба, но във фамилията всички бяха дълголетни, а неговият родител планираше да живее един век; би било глупаво Орасио да чака дотогава, за да живее охолно, при положение че можеше да го направи по-рано, казваше бащата, прочиствайки гласа си и вдишвайки веднага след това от кубинската си пура. „Не искам да съм длъжница никому за нищо, а най-малко на баща ти, който е тиранин и ме мрази“, отсече протестантката янки и Орасио не посмя да й противоречи. Накрая обаче старецът намери начин да убеди твърдоглавата си снаха. Един ден пристигна с очарователно кученце за внуците — топка от мека козина и кротки очи. Кръстиха го Фифи, като не предполагаха, че скоро това име щеше да му умалее. Беше канадска хъски, достатъчно силна, за да тегли шейна, и предстоеше да достигне четиридесет и осем килограма. Пред невъзможността кучето да бъде отнето от децата, снахата отстъпи и дядото подписа тлъст чек. Орасио потърси къща с двор за Фифи край Манхатън и накрая купи една с кафява каменна фасада от типа браунстоун в Бруклин, малко преди приятелят му Ричард Боумастер да пристигне на работа в неговия факултет.