Исабель Альенде - Отвъд зимата

Ричард прие длъжността в Ню Йорк, без да пита жена си, защото реши, че тя не беше в състояние да осмисли ситуацията. Ставаше дума да се направи най-доброто за нея. Без много шум се отърва от почти всичките им притежания, а останалото опакова. Не му достигнаха сили да изхвърли вещите, принадлежали на Биби, нито дрешките на Пабло, опакова ги в три кашона и малко преди да замине ги повери на тъща си. Приготви куфарите на Анита, без много да му мисли, защото знаеше, че на нея й беше все едно — от известно време се обличаше само със спортни дрехи и си беше накълцала косата с кухненски ножици.

Планът му да си възвърне съпругата под някакъв претекст и да напусне града без мелодрами пропадна, защото майката и сестрите на Анита отгатнаха намеренията му още щом пристигна с трите кашона, които те трябваше да съхраняват, и надушиха останалото с нюх на копои. Запретнаха се да възпрепятстват пътуването. Позоваха се на крехкостта на Анита — как щяла да оцелее в онзи груб град с изкълчен език без своето семейство и приятелки; била потисната дори при близките си, какво оставало сред непознати американци. Ричард отказа да слуша аргументите им, решението му не подлежеше на отмяна. При все че се сдържа да го заяви открито, за да избегне обидите, той считаше, че бе дошло време да помисли за собственото си бъдеще и да престане да се съобразява толкова много със своята истерична съпруга. Анита, от своя страна, прояви пълно безразличие към съдбата си. Беше й все едно това или онова, тук или там.

Екипиран с чанта пълна с шишенца с лекарства, Ричард отведе жена си до самолета. Анита покорно пристъпи, без да се обърне назад и без по някакъв начин да се сбогува със семейството си, което плачеше вкупом, отделено от нея със стъклен прозорец на летището. През десетчасовото пътуване стоя будна, без да хапне и без да попита къде отиват. На аерогарата в Ню Йорк го чакаха Орасио и съпругата му.

Орасио не можа да познае жената на приятеля си, помнеше я красива, чувствена, с великолепно тяло и усмивка, ала пред очите му се появи жена, остаряла с десет години, която влачеше крака, обути в маратонки, и крадешком се оглеждаше наляво и надясно, сякаш се страхуваше да не я нападнат. Не отвърна на поздравите, нито позволи на жената на Орасио да я придружи до тоалетната. „Господ да ни е на помощ, положението е много по-лошо, отколкото мислех“, промърмори Орасио. Приятелят му също не изглеждаше добре. Ричард беше пил през по-голямата част от полета, възползвайки се от безплатния алкохол, три дни не се беше бръснал, дрехите му бяха като сдъвкани, миришеше на пот и спирт и без помощта на Орасио би останал да стърчи като закован на летището заедно с Анита.

Семейство Боумастер се настаниха в апартамент на университета, предназначен за преподаватели, който Орасио им беше осигурил — представляваше истинска находка, при положение че съществуваше списък на чакащи, а на всичко отгоре се намираше в центъра на града и наемът беше нисък. След като стовариха куфарите в антрето, Орасио връчи ключовете на приятеля си и се затвори с него в една от стаите, за да го инструктира. Имало стотици, ако не и хиляди кандидати за едно вакантно място в академичните среди в Съединените щати, му каза. Шансът да преподаваш в Нюйоркския университет не се отдавал два пъти и си струвало да се използва. Трябвало да намали пиенето и да направи добро впечатление от самото начало, не можел да се яви в този мръсен и изпаднал вид.

— Аз те препоръчах, Ричард. Не ме злепоставяй.

— Как можеш да си го помислиш? Просто съм труп след пътуването и след напускането на Рио, по-точно казано след бягството оттам. Няма смисъл да ти разказвам трагедията на семейство Фариня, нали затова се местим. Бъди спокоен, след два дни ще ме видиш да се появявам в безупречен вид в университета.

— А Анита?

— Какво за нея?

— Много е лабилна, не знам дали ще е в състояние да стои сама, Ричард

— Ще трябва да свикне като всички. Тук ги няма близките й да я глезят. Има само мен.

— Тогава бъди наистина до нея, братко — каза Орасио на сбогуване.

Евелин Ортега започна работа у семейство Лерой през 2011 година. Къщата със статуите, както тя занапред щеше да нарича дома на това семейство, бе принадлежала на някакъв мафиот от петдесетте години и на многобройните му роднини, включително две лели стари моми и една сицилианска прабаба, която престанала да излиза от стаята си, след като настанили в градината онези чисто голи гърци. Гангстерът умрял, докато упражнявал занаята си, и къщата преминала през няколко ръце, преди да бъде закупена от Франк Лерой, комуто мътното минало на имота и повредените от стихиите и курешките на гълъбите статуи допаднаха. Освен това тя беше подходящо разположена в дискретна уличка и в квартал, който се беше сдобил със славата на почтен. Съпругата му Шерил би предпочела модерен апартамент вместо тази голяма претенциозна къща, но както големите, така и малките решения бяха в негова власт и никога не се подлагаха на обсъждане. Къщата със статуите притежаваше различни предимства, въведени от гангстера за удобство на семейството му — достъп с инвалидна количка, вътрешен асансьор и гараж за две коли.