Исабель Альенде - Отвъд зимата

На Шерил Лерой й бяха достатъчни пет минути, за да наеме Евелин Ортега. Спешно се нуждаеше от гледачка за детето и нямаше възможност да се вторачва в детайлите. Предишната гледачка си беше тръгнала преди пет дни и повече не се беше върнала. Със сигурност беше депортирана — така става, когато се наема персонал без легални документи, казваше. Обикновено мъжът й се занимаваше с наемане, заплащане и уволняване на прислугата. Неговият офис имаше връзки за намиране на латиноамерикански и азиатски имигранти, готови да работят за жълти стотинки, но по правило той не смесваше бизнеса си със семейството. Неговите контакти не вършеха работа при намиране на достойна за доверие гледачка, знаеха го от горчив опит. Тъй като това беше едно от малкото неща, по които двойката беше единодушна, Шерил търсеше гледачка чрез Църквата на Петдесетница, която във всеки момент разполагаше със списък от добри жени, търсещи работа. Девойката от Гватемала вероятно също нямаше документи, но Шерил предпочиташе да не мисли за това в момента, по-късно щеше да се занимае с този въпрос. Харесаха й почтеното лице и смирени обноски, усети, че бе попаднала на истинско съкровище, много различно от другите детегледачки, които се бяха извървели в дома й. Единствените й колебания бяха свързани с възрастта на момичето, тъй като то имаше вид на току-що излязло от пубертета, още повече с нейния ръст. Беше прочела някъде, че най-ниските хора на планетата били туземките от Гватемала и доказателството беше пред очите й. Запита се дали това дребничко, заекващо момиченце с кости като на яребица ще се справи със сина й Франки, който може би беше по-тежък от нея и не подлежеше на контрол, когато изпаднеше в нервна криза.

Евелин пък си помисли, че госпожа Лерой е холивудска актриса — толкова висока и руса. Трябваше да извива главата си силно назад, за да я гледа, досущ както се гледа дърво; имаше мускули на ръцете и прасците, очи с цвят като небето в родното й село и жълта конска опашка, полюшваща се със собствен живот. Беше загоряла от слънцето в оранжев оттенък, какъвто тя никога не бе виждала, и говореше на пресекулки като баба й Консепсион, въпреки че не беше толкова стара, за да й липсва въздух. Изглеждаше много нервна, като жребче, готово да хукне в галоп.

Новата й господарка я представи на останалия персонал — готвачка и нейната дъщеря, заети с почистването на дома от девет до пет във вторник, сряда и петък. Спомена й също за някакъв Иван Данеску, който не работел в къщата, но изпълнявал услуги и когото щяла да види в друг ден, и й поясни, че господин Лерой поддържал минимални, само стриктно необходими контакти с домашните прислужници. Заведе я с асансьор до третия етаж и това окончателно убеди Евелин, че бе попаднала при милионери. Асансьорът беше като кафез за птички от ковано желязо с флорални мотиви, достатъчно голям, за да побере инвалидна количка. Стаята на Франки беше същата, която преди половин век бе обитавала сицилианската прабаба — просторна, със скосен таван и капандура освен прозореца, засенчван от кедрово дърво в градината. Франки беше осем или девет годишно момче, русо като майка си и блед като туберкулозен; седеше вързан в инвалидна количка пред телевизора. Майка му обясни на Евелин, че каишите го предпазвали да не падне или да не се нарани при гърч. Детето се нуждаело от непрекъснато наблюдение, защото се задушавало, и в такъв случай Евелин трябвало да го разтърси и потупа по гърба, та да се възстанови дишането; бил с памперси и трябвало да го хранят, но не създавал проблеми, бил като херувимче, човек мигом го обиквал. Страдал от диабет, но под контрол, лично тя мерела нивата на кръвната захар и му давала инсулина. Успя бързешката да й обясни всичко това и още някои неща, преди да се сбогува и да тръгне към фитнес салона, както каза.

Объркана и изморена, Евелин седна до инвалидната количка, взе ръката на детето, като се опитваше да изпъне изкривените му пръсти, и без да заеква, му каза на нещо средно между испански и английски, че ще станат добри приятели. Франки отвърна с ръмжене и спазматично хъркане, които тя изтълкува като поздрав за добре дошла. Така започна връзката им, изтъкана от любов и война, която щеше да стане жизненоважна и за двамата.

През петнайсетте години, откакто бяха заедно, Шерил Лерой се беше примирила с бруталната власт на съпруга си, ала не беше се научила да избягва навреме неговите атаки. Продължаваше да е с него по силата на навика да е нещастна, поради финансовата зависимост и заради болния си син. На психоаналитика си бе признала също, че го понасяла и от привързаност към удобствата — нима можеше да се откаже от своите семинари по духовно израстване, от читателския клуб, от упражненията по пилатес, които я поддържаха във форма, въпреки че не толкова, колкото би желала? Нужни бяха време и средства за всичко това. Страдаше, когато се сравняваше с успешни и независими жени, както и с онези, които се разхождаха голи из фитнеса. Тя никога не си сваляше всички дрехи в съблекалнята, беше много сръчна с хавлията на влизане и излизане от душа или сауната и успешно прикриваше белезите по тялото си. Списъкът на нещата, които не й достигаха, и на ограниченията беше болезнен — младежките й амбиции се бяха провалили, а сега, като се добавеха и признаците на възрастта, я избиваше на плач.