Исабель Альенде - Отвъд зимата

Дъщеря му го чакаше на вратата и като видя колата му да се появява от ъгъла, изтича да го посрещне, както правеше винаги щом той влезеше у дома. Ричард не я видя. Усети тъпия удар, без да разбере, че е прегазил Биби. Натисна веднага спирачка и тогава чу нечовешкия писък на прислужницата. Предположи, че бе сгазил куче, защото истината, която предчувстваше в криволиците на замъгленото си съзнание, беше непоносима. Скочи от седалката, пришпорен от неописуем ужас, който помете с един замах махмурлука, и като не видя причината за удара, усети за миг облекчение. Но после се наведе.

Със собствените си ръце извади дъщеря си изпод автомобила. Ударът нищо не беше разтурил — пижамката с меченца беше чиста, в ръката си момиченцето държеше парцалена кукла, очите й бяха отворени и изпълнени с онова неустоимо щастие, с което винаги го посрещаше. Вдигна я безкрайно внимателно, обезумял от надежда и я притисна до гърдите си, целувайки я, викайки я, докато някъде много отдалеч, от друг свят, стигнаха до него писъците на прислужницата и съседите, клаксоните от спрялото движение, а след това полицейските сирени и линейката. Когато проумя размерите на нещастието, вероятно се запита къде ли бе Анита в този момент, защо не я чуваше, нито виждаше сред неясното множество, струпано около него. Много по-късно научи, че като чула спирачката и суматохата, тя се показала на прозореца на втория етаж и отгоре, парализирана, наблюдавала всичко — от най-първия жест на мъжа си, коленичил до колата, до изчезващата нагоре по улицата линейка с нейния вълчи вой и злокобна червена светлина. От прозореца Анита Фариня бе разбрала без капка съмнение, че Биби беше престанала да диша и бе посрещнала този последен посичащ удар, нанесен й от съдбата, като това, което всъщност представляваше — нейната собствена екзекуция.

Анита беше разбита. Повтаряше несвързани неща в някакъв безкраен монолог, а когато престана да се храни, постъпи в психиатрична клиника, ръководена от германци. Прикрепиха й една медицинска сестра за през деня и друга за през нощта, двете си приличаха по здравото си телосложение и властност като две близначки, потомки на пруски полковник. Тези страховити матрони я храниха в продължение на две седмици през тръба, спускаща се до стомаха, с някаква гъста течност с аромат на ванилия, обличаха я против волята й и я извеждаха или по-скоро изнасяха, вдигнали високо ръце над главите си, на разходка в двора при лудите. Тези разходки и други задължителни дейности като например документалните филми за делфини и мечки панда, предназначени да преборят разрушителните мисли, не упражниха никакво видимо въздействие върху нея. Тогава директорът на клиниката предложи електроконвулсивна терапия — ефикасен метод с минимален риск, който да я изтръгне от безразличието, обясни. Лечението се извършвало с упойка, пациентът дори не разбирал, единственото незначително неудобство било временната загуба на памет, което в случая с Анита би било благословия.

Ричард изслуша обяснението и реши да изчака, тъй като не беше способен да подложи жена си на няколко сеанса електрошокове, и както никога досега семейство Фариня се съгласиха с него. Съгласиха се също да не продължават престоя й във въпросната тевтонска институция повече от необходимото. Веднага щом стана възможно да махнат тръбата и да й дадат хранителна каша с лъжица, отведоха пациентката в дома на майка й. Ако преди сестрите й се стараеха да се грижат на смени за нея, след злополуката с Биби не я оставяха нито за миг сама. И денем, и нощем имаше човек край нея, пазейки я и молейки се.

Ричард отново бе изключен от женския свят, в който крееше жена му. Дори не можеше да се приближи, за да опита да й обясни случилото се и да я помоли за прошка, при все че такава беше невъзможна. Без някой да произнася думата пред него, го третираха като убиец. А и той се чувстваше точно така. Живееше сам в дома си, докато семейство Фариня държаха жена му при себе си. „Отвлякоха я“, казваше по телефона на приятеля си Орасио, когато той му се обаждаше от Ню Йорк. Пред баща си обаче, който редовно му звънеше, не признаваше разрухата на живота си, а го успокояваше с оптимистична версия, в която Анита и той, с психологическата помощ на семейството, превъзмогвали скръбта. Джоузеф знаеше, че Биби е била прегазена, ала не подозираше, че Ричард бе шофирал.

Прислужницата, която преди се грижеше за Биби и чистеше, си тръгна в същия ден на злополуката и не се върна дори да си получи заплатата. Ла Гарота също изчезна, защото Ричард вече не можеше да й плаща питиетата, но и поради суеверен страх — смяташе, че нещастията на Ричард бяха предизвикани от проклятие, а това беше заразно. Край Ричард хаосът растеше и набъбваха редиците от бутилки по земята, в хладилника се вкисваха плесенясали продукти, разпаднали се до неузнаваемост, а мръсните дрехи се множаха от само себе си като във фокус на илюзионист. Изпадналият му вид плашеше неговите студенти, които бързо се изнизаха, и той за пръв път се видя без средства. Последните спестявания на Анита отидоха за заплащане на престоя в клиниката. Започна да пие наливен ром, и то сам вкъщи, защото беше задлъжнял в бара. Прекарваше времето легнал пред телевизора, който работеше по всяко време, за да не допуска тишината и тъмнината, в които се рееше безплътното присъствие на децата му. На трийсет и пет години той имаше чувството, че е полумъртъв, защото вече беше изживял половината си живот. Другата половина не го интересуваше.