Исабель Альенде - Отвъд зимата

Щастието на семейната двойка нарасна още повече с раждането на Биби. Момиченцето се появи през втората година на брака им, точно както Йемая беше оповестила посредством гадателските морски черупки, и представляваше толкова скъп дар, че Анита се страхуваше от цената, която богинята щеше да поиска от нея за това скъпоценно момиченце. Ричард се подиграваше на гривните от кварцов кристал като закрила срещу уроки и на други предпазни мерки, предприети от жена му. Анита му забрани да се хвали с щастието си — опасно беше да предизвикват завист.

Най-прекрасните моменти от този период, които години по-късно щяха отново да разтупкват сърцето му, бяха, когато Анита гальовно като котка се сгушваше на гърдите му, или пък седнала на коленете му, заравяше нос във врата му, или когато Биби правеше първите си стъпки грациозна като майка си, усмихната с млечните си зъбки. Анита с престилка, режеща плодове през лятото; Анита в школата, виеща се като змиорка под звуците на китара; Анита, мъркаща в ръцете му, след като са се любили; Анита, натежала с корем като диня, подпряна на него, докато изкачва стълбите; Анита в люлеещия се стол с Биби на гърди, тихо припяваща в оранжевата светлина на залеза.

Никога не си позволи да се съмнява, че за Анита тези години също са били най-щастливите.

Първата им спирка беше на бензиностанция, половин час след като бяха излезли от Бруклин, където купиха вериги за гумите на лексуса. Ричард Боумастер имаше зимни гуми на субаруто още от времената, когато ходеха с Орасио на риболов в замръзналото езеро. Беше предупредил Лусия за това колко опасен е черният лед върху настилката, който ставаше причина за повечето катастрофи през зимата. „Още едно основание да запазим спокойствие, човече“, му отвърна тя, повтаряйки, без да знае, съвета на Орасио. Имаше инструкции, докато той купуваше веригите, тя да го чака при едно отклонение на половин километър разстояние.

Ричард бе обслужен от възрастна жена с прошарена коса и с ръце, зачервени като на дървар — тя беше единствената жива душа на бензиностанцията, но се оказа по-сръчна и силна, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Тя собственоръчно постави веригите за по-малко от двайсет минути, като не обръщаше внимание на студа, а му разказваше, почти викайки, че била вдовица и че сама въртяла бизнеса по осемнайсет часа на ден седем дни в седмицата, включително в недели като тази, когато никой не се осмелявал да излезе. При нея нямаше обаче резервни стопове.

— Накъде сте тръгнали в това време? — го попита старата жена, докато той й плащаше.

— На погребение — отвърна той изтръпнал.

Скоро двете коли изоставиха магистралата и изминаха няколко километра по селски път, ала трябваше да се върнат, защото стигнаха до място, където от няколко дни не беше разчиствал снегорин и пътят беше непроходим. Нарядко се разминаваха с автомобили, но не срещнаха нито един от огромните товарни камиони или пътнически автобуси, свързващи Ню Йорк с Канада, тъй като те спазваха заповедта да избягват пътуванията до понеделник, когато движението щеше да бъде възстановено. Горите от заскрежени борове се губеха в безбрежната белота на небето и пътят едва се виждаше като сива черта, драсната с молив между снежните хълмове. Често трябваше да спират и да изстъргват леда от чистачките; температурата беше минусова и продължаваше да спада. Ричард завидя на жените и на кучето, защото в субаруто се движеха с включено на най-силна степен отопление. Беше облякъл скиорска грейка и като цяло беше толкова навлечен, че едва сгъваше лактите и коленете си.

След няколко часа усети действието на зелените хапчета и измъчвалата го преди да тръгнат тревожност се разсея. Въпросите относно Катрин Браун престанаха да му се струват толкова неотложни; всичко като че ли се подреди в някакъв чужд роман, чиито страници бяха написани от другиго. Изпитваше любопитство относно непосредственото бъдеще, желание да научи края на романа, но не бързаше да стига до целта. Рано или късно щеше да го стори и да изпълни мисията. По-точно казано, щеше да изпълни мисията, определена от Лусия. Тя носеше отговорността, той само се подчиняваше. И като че ли плаваше.

Пейзажът беше еднообразен, в циферблата на часовника времето течеше, километрите се трупаха, но той сякаш не напредваше, стоеше на едно място, потопен в бяло пространство, хипнотизиран от монотонността. Никога не беше карал в толкова сурова зима като тази. Осъзнаваше опасностите по пътя, за които беше предупредил и Лусия, както и най-непосредствения риск да не го обори сънят, вече тегнещ върху клепачите му. Пусна радиото, но лошият звук и еднообразието го ядосаха — предпочете да продължи да кара в тишина. Направи усилие да се върне в действителността, в колата, в пътя, в пътуването. Глътна няколко глътки хладко кафе от термоса, като си каза, че на следващата спирка ще трябва да се отбие в тоалетната и да изпие едно силно и горещо кафе с два аспирина.