Исабель Альенде - Отвъд зимата

Усети присъствието на Анита толкова ясно, че се обърна, за да погледне дали случайно не е на седалката до него. Не за първи път му се привиждаше, но усещането винаги идваше и си отиваше толкова мигновено, че той вече се съмняваше в самия себе си. Не беше склонен към полет на въображението, имаше се за човек с непоклатимо здрав разум и взискателност в проверката на факти, ала Анита винаги беше убягвала на подобни параметри. Шейсетгодишен, въвлечен в безумна мисия, полупарализиран от студ, тъй като в колата нямаше отопление, за да бъде съхранен трупът в багажника, а прозорецът бе открехнат, за да не се замъглява или заскрежава стъклото, Ричард отново направи преглед на миналото си и стигна до извода, че най-щастливите му години са били с Анита, преди да ги застигне нещастието.

В онези времена той наистина беше живял. От паметта му се бяха изтрили ежедневните проблеми, недоразуменията, породени от различията в езика и културата, непрекъснатата намеса на тъста и тъщата му, на братята и сестрите на Анита, досадата от приятелите, гостуванията на хора в дома им по всяко време без покана, ритуалите на Анита, които според него бяха чиста проба суеверие, и най-вече експлозивният й гняв, когато той прекаляваше с пиенето. Не си я спомняше в моментите на криза, когато златистите й очи ставаха катранени, нито по време на развихрената й ревност или пристъпите на заслепение, нито когато трябваше да я връща от вратата с прийомите на тъмничар, за да й попречи да го напусне. Помнеше я единствено в естественото й състояние, страстна, крехка и великодушна. Анита на дивата любов и на бликащата нежност. Бяха щастливи. Скарванията им не траеха дълго, а одобряванията им продължаваха по цели дни и нощи.

Ричард бе ученолюбиво, стеснително момче с вечно боледуващ стомах. Това го избави от практикуване на грубите спортове в американските училища и го насочи неотклонно към академичния свят. Завърши политология и специализира в Бразилия, тъй като говореше португалски; през детството си беше прекарал много от ваканциите в Лисабон при баба си и дядо си по майчина линия. Докторската му работа беше върху маневрите на бразилската олигархия и нейните съюзници, довели до свалянето на левия президент Жоао Гуларт през 1964 година и до разрушаването на неговия политически и икономически модел. Гуларт беше лишен от власт подобно на много други правителства в южноамериканския континент преди и след Бразилия посредством военен преврат, подкрепян от Съединените щати в рамките на тяхната Доктрина за национална сигурност и борба с комунизма. Гуларт беше заместен от няколко последователни военни диктатури, в продължение на двайсет и една години, които установиха периоди на сурови репресии, на затвор за опозиционерите, цензура върху пресата и културата, на изтезания и изчезнали хора.

Гуларт почина през 1976 г. след повече от десет години изгнание в Уругвай и Аржентина. Официалната версия обясняваше смъртта му със сърдечен инфаркт, но сред хората се носеха слухове, че бил отровен от политическите си врагове, които се страхували да не се завърне от заточението си и да вдигне на бунт онеправданите. При липса на аутопсия подозренията бяха лишени от основание, но години по-късно те щяха да дадат повод на Ричард да интервюира Мария Тереза, вдовицата на Гуларт, която се бе завърнала в страната и се съгласи да го приеме за поредица от интервюта. Ричард се изправи срещу една дама, излъчваща превъзходството и увереността, които поражда красотата, когато е вродена. Вдовицата отговори на въпросите му, ала не можа да разсее съмненията му относно смъртта на своя съпруг. Тази жена, представител на един политически идеал и на една епоха, които вече бяха част от историята, породи у Ричард неизлечимо увлечение по Бразилия и хората й.

Ричард Боумастер пристигна там през 1985 година, малко преди да навърши двайсет и девет години. По онова време диктатурата се беше смекчила, бяха възстановени някои политически права, имаше програма за амнистия на обвинени в политически престъпления хора и цензурата беше поразхлабена. Нещо повече — правителството бе допуснало победата на опозицията в парламентарните избори през 1982 година.

Ричард преживя първите свободни избори. Народът изрази омразата си срещу военното управление и неговите привърженици, като даде гласа си за победата на кандидата на опозицията; ала по силата на лоша шега на историята той почина, преди да встъпи в длъжност. На неговия вицепрезидент Жозе Сарней, приближен до военните земевладелец, се падна задачата да открие „Новата република“ и да консолидира прехода към демокрация. Моментът беше вълнуващ за политически изследовател като Ричард. Страната беше изправена срещу много сериозни проблеми от всякакво естество — имаше най-голям външен дълг в света, беше парализирана от рецесия, икономическата власт бе концентрирана в малобройни ръце, а останалата част от нацията страдаше от инфлация, безработица, бедност и неравенство, които обричаха мнозина на непрестанна мизерия. Имаше премного материал за онова, което той желаеше да изследва, и за статиите, които възнамеряваше да публикува, но редом с тези интелектуални предизвикателства той изпита силно изкушение да се възползва максимално от младостта си в хедонистичната атмосфера, в която се озова.