Исабель Альенде - Отвъд зимата

На екскурзиите, които Ричард Боумастер в продължение на години беше ходил с Орасио Амадо-Кастро, обикновено избираха отдалечени места, където стигаха донякъде първо със субаруто, а оттам продължаваха на велосипеди с раници и палатка на гръб. Отсъствието на приятеля му бе за него като малка смърт, той беше оставил празнина в пространството и времето на неговия живот; толкова неща би искал да сподели с него. Орасио би намерил точното и разумно решение на проблема с трупа в лексуса и би го привел в действие без колебание, умирайки си от смях. Ричард обаче усещаше заплашителните пробождания на язвата си така, сякаш в стомаха му пърхаше изплашено пиле. „Какво печелиш, като мислиш за бъдещето, нещата следват своя път и ти нямаш контрол над нищо, отпусни се, братле.“ Орасио го мъмреше, задето живееше в непрестанен диалог със самия себе си, предъвквайки, спомняйки си, разкайвайки се, планирайки. Казваше, че само човеците живеели фокусирани в себе си, роби на собственото си его, самонаблюдаващи се, готови да се бранят, при все че нищо не ги заплашва.

Лусия твърдеше нещо подобно и даваше за пример кучето си чиуауа, което живееше в настоящето и в състояние на вечна благодарност, посрещайки всичко, без предварително да очаква нещастия от типа на онези, които се бяха стоварвали в неговия живот на изоставено псе. „Прекалено много дзен мъдрост за толкова мъничко създание“, й отвърна Ричард, когато тя изброи тези добродетели. Съгласен беше, че е пристрастен към негативните мисли, както казваше Орасио. На седемгодишна възраст вече се безпокоеше да не би слънцето да угасне и да сложи край на всякакъв живот на планетата. Окуражаващо бе все пак, че това все още не се беше случило. Орасио, в замяна на това, изобщо не го беше грижа за глобалното затопляне; когато снегът на полюсите се разтопеше и континентите потънеха, неговите правнуци щяха да са издъхнали от старост или пък щяха да са им пораснали рибешки хриле. Помисли си, че Орасио и Лусия биха се разбирали добре с техния безумен оптимизъм и необяснима склонност към щастие. Той обаче се чувстваше по-комфортно в своя разумен песимизъм.

С Орасио всеки грам тегло имаше значение, защото трябваше да го носят, и всяка калория беше изчислена, така че да ги поддържа, докато се приберат. Роден импровизатор, Орасио се подиграваше на педантичните приготовления на Ричард, ала опитът беше доказал тяхната необходимост. Веднъж бяха забравили да вземат кибрит и след като прекараха една нощ вкочанени от студ и прегладнели, трябваше да се върнат. Откриха, че да се запали огън с търкане на две пръчки беше скаутска измишльотина.

Със същото внимание, с което планираше излетите с приятеля си, Ричард се захвана да организира краткото пътешествие до езерото. Направи изчерпателен списък на всичко, което би им потрябвало в спешна ситуация — като се започне от храна до спални чували и резервни батерии за фенерчетата.

— Липсва само преносима тоалетна, Ричард. Не отиваме на война, има ресторанти и хотели навсякъде — каза Лусия.

— Не можем да се показваме на обществени места.

— Защо?

— Хора и автомобили не могат да изчезват просто така, Лусия. Много вероятно е да има полицейско разследване. Могат да ни идентифицират, ако оставим следи.

— Никой на никого не обръща внимание, Ричард. А ние имаме вид на двойка в зряла възраст, отправила се на почивка.

— В снега ли? С две коли? С едно ревливо момиче и с облечено като Шерлок Холмс куче? А и ти с твоята шарена коса. Разбира се, че привличаме вниманието, драга моя.

Натовари целия багаж в багажника на субаруто и остави достатъчно храна за котките. Преди да издаде заповед за тръгване, се обади в клиниката, за да се осведоми за Трес, чието състояние беше стабилно и трябваше да остане под наблюдение още няколко дни, както и на съседката си, за да й каже, че ще отсъства един-два дни, и да я помоли да хвърля по един поглед на останалите трима събратя на болната котка. Увери се за сетен път, че телта на багажника на лексуса изпълняваше предназначението си, и изстърга леда от стъклата на двете коли. Предполагаше, че документите на колата са редовни, но пожела да се увери. В жабката намери каквото търсеше заедно с едно дистанционно и златист ключодържател с един-единствен ключ.

— Предполагам, че с дистанционното се отваря гаражът на Лерой.

— Да — каза Евелин.

— А ключът трябва да е от дома му.

— Не е.