Исабель Альенде - Отвъд зимата

Привечер на втория ден трима от мъжете излязоха да купят храна, да изследват терена и да разучат как можеха да продължат пътуването без Кабрера, а четвъртият остана да пази жените. Бебето на Мария Инес отказваше да суче от предния ден и трудно дишаше от много плач и кашляне за отчаяние на майка си, която беше неспособна да го успокои. Евелин си припомни церовете на баба си в подобни случаи — намокри със студена вода две тениски и уви детето, докато температурата спадна, а в това време Мария Инес плачеше и говореше за връщане в Гватемала. Евелин се разхождаше с бебето в ръце и се мъчеше да го приспи с измислена песничка, в която не се различаваха думи, а птичи звуци и вятър, но успя да го приспи.

Вечерта мъжете се прибраха с наденици, тортиляс, фасул и ориз, бира за себе си и газирани напитки за жените. След угощението се почувстваха ободрени и започнаха да кроят планове да продължат на север. Бяха открили, че по маршрута имало домове за мигранти и църкви, които предлагали помощ; можели да разчитат също на групите „Бета“, съставени от служители на Националния институт по миграция, чиято мисия не била да прилагат закона, а да подпомагат пътниците с хуманитарна информация, със спасителни дейности и първа помощ в случай на злополука. И най-странното било, че вършели всичко това гратис и нямало нужда да им се дава подкуп, казаха. С една дума, не бяха напълно беззащитни. Преброиха парите, готови да ги поделят между всички, и си обещаха да се държат заедно.

На другия ден установиха, че детето бе възвърнало апетита си, при все че още дишаше трудно, и решиха, като попремине жегата, да продължат да вървят. И дума не можеше да става да вземат автобуса, беше много скъпо, но можеха да помолят някой камион да ги качи на автостоп и в краен случай да се покатерят на някой товарен влак.

Тъкмо си събраха багажа и останалата храна в раниците, когато пристигна Берто Кабрера в превъзходно настроение, натоварен с торби и с наета фургонетка. Посрещнаха го с нескончаеми упреци, които той вежливо отклони, обяснявайки, че трябвало да промени първоначалния план, защото имало прекалено много проверки по автобусите и някои от контактите му не изпълнили уговорките. С други думи, щяло да се наложи да се раздадат нови подкупи. Имал познати между извършващите проверки по пътищата, на които плащал определена сума за всеки пътник; началникът задържал половината за себе си, а останалото се поделяло между хората му и така всички печелели в този верижен бизнес. Изисквала се предпазливост в тази маневра, защото можело да попаднат на някой заядлив патрул и да бъдат депортирани; рискът това да се случи бил много по-голям с непознати патрулиращи.

Можеше да стигнат до границата за два дни, но бебето на Мария Инес отново вдигна температура и трябваше да го заведат в болница в Сан Луис Лотоси. Наредиха се на опашка, получиха номер и чакаха с часове в претъпкана с пациенти зала, докато най-сетне ги повикаха. По онова време детето вече доста се бе влошило. Прегледа го лекар с черни кръгове под очите и измачкани дрехи, който диагностицира коклюш и прие детето в болницата, назначавайки антибиотици. Койотът вдигна скандал, защото това разбиваше на пух и прах плановете му, но лекарят не отстъпи — бебето имало сериозна инфекция на дихателните пътища. Кабрера беше принуден да се подчини. Увери безутешната майка, че ще се върне за нея след една седмица и тя нямаше да загуби платения аванс. Мария Инес се съгласи през сълзи, ала останалата част от групата отказаха да продължат пътуването без нея. „На първо място да помага Бог да не й се затрие детенцето, но ако това се случи, на Мария Инес ще й трябват другари в скръбта“, бе единодушното решение.

Изкараха една нощ в долнопробен хотел, но койотът толкова се развика срещу извънредния разход, че за следващите дни се преместиха да нощуват в двора на някаква църква заедно с десетки други като тях. Там получаваха по едно ядене, можеха да си вземат душ и да се изперат, но в осем сутринта ги гонеха и им забраняваха да се връщат до залез-слънце. Денят се точеше безкрайно дълъг, докато се скитаха из града непрестанно нащрек, готови да хукнат да бягат. Мъжете се помъчиха да припечелят няколко песо, като миеха коли или пренасяха строителни материали, без да привличат вниманието на полицията, която беше навсякъде. Според Кабрера грингос плащаха милиони долари на мексиканското правителство, за да засича мигрантите, преди да стигнат до границата. Всяка година биваха депортирани от Мексико над сто хиляди души в така наречения „автобус на сълзите“.