Исабель Альенде - Отвъд зимата

Товарна камионетка на хлебарницата ги превози в първата отсечка на пътуването им до Текун Уман, пограничен град, който реката Сучиате отделяше от Мексико. По реката и по моста, съединяващ двата бряга, имаше непрекъснато движение на хора и стоки. Границата беше относително леснопроходима. Мексиканските федерални власти се опитваха да засичат без особено старание наркотици, оръжие и други контрабандни стоки, но игнорираха емигрантите, при условие че не привличаха прекалено вниманието. Изплашена от забързаното множество, от хаоса от велосипеди и триколесни возила и от рева на мотоциклетите, Евелин се вкопчи в ръката на койота, който беше дал указания на другите да се придвижат поотделно към хотел „Сервантес“. Той и Евелин се качиха на някакво местно такси, представляващо велосипед с кош и брезентен навес за пътниците и беше най-често използваното превозно средство по тези места, и скоро се присъединиха към останалата част от групата в скромен хотел, в който прекараха нощта.

На другия ден Берто Кабрера ги заведе на реката, където бяха наредени една до друга лодки и салове, направени от по две гуми за камион и няколко дъски. Така се превозваха всякакви стоки, добитък и пътници. Кабрера нае два сала, теглени от няколко момчета с въже, привързано през кръста им, и управлявани от друг младеж с помощта на дълъг прът. За по-малко от десет минути се озоваха в Мексико и един автобус ги откара до центъра на Тапачула.

Кабрера обясни на клиентите си, че се намират в щата Чиапас, най-опасната част за пътниците, лишени от закрилата на койот, защото били изложени на нападения от страна на бандити, агресори и униформени, които можело да им задигнат всичко — като се започне от парите и се стигне до маратонките. Невъзможно било да ги измами човек, защото познавали всички възможни скривалища и проверявали дори най-интимните отвори в телата на хората. Колкото до шантажа от страна на полицията, всеки, който не можел да й плати, се озовавал в тъмницата, бил подложен на бой и след това депортиран. Най-страшни били така наречените „кръстници“, обясни койотът, които били цивилни доброволци, дето, под претекст че помагат на властите, упражнявали насилие и изтезавали, били като зверове. В Чиапас изчезвали хора. Не трябвало да се доверяват на никого, нито на цивилни, нито на властите.

Минаха покрай гробище, където царяха самотата и тишината на смъртта, но изведнъж се дочу пуфтенето на готвещ се да тръгне влак; внезапно мястото се оживи с дузини емигранти, които се бяха спотайвали в очакване. Възрастни и деца наизскачаха иззад гробове и храсти и се втурнаха да бягат към вагоните, прекосявайки канал с отпадъчни води, скачайки по подаващи се над вонящата вода скали. Берто Кабрера им обясни, че наричали влака „Звяра, Железния червей или Влака на смъртта“ и че трябвало да се прекачват в трийсет и дори повече влака, за да прекосят Мексико.

— Не искам да ви казвам колко хора падат и биват смазани от колелата — предупреди ги Кабрера. — Братовчедка ми Олга Санчес превърна запусната фабрика за тортиляс в убежище за хора с ампутирани от влака ръце и крака. Спасила е много животи в приюта си „Милостивият пастир Исус“. Братовчедка ми Олга е светица. Ако имахме повече време, щяхме да отскочим да я видим. Вие сте пътници от категория лукс, няма да висите по влаковете, но тук и автобус не можем да вземем. Виждате ли ония господинчовци с кучетата, дето проверяват документите и багажа? Те са от федералните. Кучетата надушват дрогата и страха у хората.

Койотът ги заведе при свой приятел шофьор на камион, който срещу предварително договорена цена ги настани между кашони с електроуреди. В дъното имаше тясна пролука в товара, където пътниците се свиха. Не можеха да протегнат краката си, нито да се изправят. Пътуваха в мрак, почти без въздух и в адска горещина, раздрусвани и под заплахата да бъдат затрупани от кашоните. Седнал удобно в кабината, койотът беше пропуснал да им каже, че щяха да прекарат затворени там часове наред, но ги посъветва да пестят водата и да стискат, тъй като нямаше да спират, за да се облекчат. Мъжете и Евелин се редуваха да веят с някакъв картон като с ветрило на Мария Инес и й дадоха част от дажбата си вода, понеже трябваше да кърми детето си.

Камионът ги откара без инциденти до Фортин де лае Флорес в Оаксака, където Берто Кабрера ги настани в изоставена къща в покрайнините на града, заредена с бидони с вода, хляб, мортадела, прясно сирене и сухар. „Изчакайте тук, скоро ще се върна“, им каза и изчезна. След два дни, когато храната беше свършила и продължаваха да нямат никакви известия от койота, групата се раздели между мъжете, които бяха убедени, че са изоставени, и Мария Инес, която призоваваше да дадат повече време на Кабрера, след като беше така горещо препоръчан от евангелистите. Евелин се въздържа от мнение, а и никой не я попита. За малкото дни откакто пътуваха заедно, четиримата мъже се бяха превърнали в защитници на майката с детето и на странното слабичко момиченце, което като че ли витаеше в облаците. Знаеха, че в действителност не бе глухоняма, бяха я чули да изговаря единични думи, ала уважаваха мълчанието й, което се дължеше може би на някакъв религиозен обет или беше нейното последно убежище. Жените се хранеха с предимство, предоставиха им най-хубавите места за спане в единствената стая, където все още имаше таван. Нощем мъжете се редуваха и докато един стоеше на стража, другите си почиваха.