Исабель Альенде - Отвъд зимата

— В никакъв случай!

— Как искаш да постъпя с него?

— Ще го оставим на съседката.

— Кучетата не са като котките, човече. Стават неспокойни при раздяла. Трябва да дойде с нас.

Ричард отвърна с театрален жест. Не проумяваше тази човешка зависимост от някакво животно изобщо, а още по-малко от някакво куче като това уродливо чиуауа в частност. Неговите котки бяха независими и той можеше да замине за няколко седмици спокоен, че няма да им липсва. Когато се прибираше, го посрещаше с обич само Дойс, другите изобщо не забелязваха отсъствието му.

Лусия го последва в една от необитаемите стаи на първия етаж, където държеше инструментите си до дърводелска маса. Това беше последното нещо, което бе очаквала от него — смяташе, че е неспособен да закове пирон, както всички останали мъже в живота й, но очевидно Ричард изпитваше удоволствие да майстори. Инструментите бяха подредени върху коркови дъски на стената; беше очертал контура на всяко сечиво с тебешир върху корка, за да забележи веднага, ако някое липсва. Подредбата им беше толкова стриктна, колкото онази, предизвикала възхищението на Лусия в килера, където всяко нещо си имаше строго определено място. В този дом хаотично разпилени бяха единствено книжата и книгите, които владееха салона и кухнята, при все че хаосът може би беше само привиден и всичко бе класирано според тайнствена система, разбираема единствено за Ричард. „Този мъж трябва да е зодия дева“, заключи тя.

След като се подкрепиха с чилийската яхния, те отново излязоха навън, където Ричард дълго изучаваше счупената ключалка на багажника, докато Лусия го пазеше с черен чадър от бавно сипещия се сняг. „Няма да мога да я поправя, ще закрепя капака с тел“, реши той. Под найлоновите ръкавици за еднократна употреба, които си беше сложил, за да не оставя отпечатъци, ръцете му бяха посинели и вкочанени, но продължаваше да работи с хирургическа прецизност. Двайсет и пет минути по-късно беше боядисал мигача в червено, тъй като пластмасовото покритие се беше счупило при удара, и бе завързал багажника с такава сръчност, че телта беше невидима. Прибраха се, треперейки от студ, в къщата, където ги очакваше все още топлото кафе.

— Телта ще издържи пътуването и няма да ти създава проблеми — съобщи Ричард на Лусия.

— На мен ли? Не, Ричард. Ти ще караш лексуса. Аз съм леко непохватна, още повече, когато се притесня. Полицията може да ме спре.

— Тогава да кара Евелин. Аз ще водя отпред със субаруто.

— Евелин няма документи.

— Няма ли книжка?

— Питах я вече. Има книжка на чуждо име. Фалшива, естествено. Не можем да се излагаме на повече рискове от необходимите. Ти ще караш лексуса, Ричард.

— Защо аз?

— Защото си бял. Никой полицай няма да ти поиска документите, дори и от багажника да се показва човешки крак, обаче две латиноамериканки като нас, шофиращи в снега, автоматично будим подозрение.

— Ако Лерой са съобщили за изчезването на колата, ще имаме проблеми.

— Защо биха го направили?

— За да им бъде изплатена застраховката.

— Как ти хрумва такова нещо, Ричард? Един от двамата е убиец, последното, което би направил, е да съобщи в полицията за колата.

— А другият Лерой?

— Винаги си представяш най-лошото!

— Никак не ми допада мисълта да прекося щата Ню Йорк с крадена кола.

— И на мен, но нямаме друга алтернатива.

— Слушай, Лусия, не мислиш ли, че може Евелин да е убила тази жена?

— Не, Ричард, не мисля, защото това предположение е идиотско. Струва ли ти се възможно това клето същество да е способно да утрепе и муха? И за какво тогава ще идва в твоя дом с жертвата?

Ричард й показа на картата двата пътя до езерото — единият беше по-кратък, но с тол постове, където имаше вероятност да правят проверки, а другият изобилстваше със завои, но беше по-малко използван. Избраха него с надеждата, че снегорините го бяха разчистили.

Берто Кабрера, мексиканският койот, нает, за да преведе Евелин Ортега през северната граница, определи сборен пункт на клиентите си в осем сутринта в хлебарницата. Когато цялата група се събра, всички се хванаха за ръце, скупчени в кръг, и водачът произнесе молитва. „Поклонници сме от църква без граници. Молим те, Господи, да пътуваме с твоята божествена закрила както срещу разбойници, така и срещу полицаи. Умоляваме те в името на твоя син Исус от Назарет. Амин.“ Всички повториха „Амин“ с изключение на Евелин, която продължаваше да плаче безгласно. „Пази тези сълзи, Пилар Саравия, защото по-нататък ще ти потрябват“, я посъветва Кабрера. Връчи на всички билети за автобуса и им забрани да си разменят погледи или да разговарят помежду си, да се сприятеляват с други пътници и да сядат до прозореца; пътуващите за пръв път в живота си винаги предпочитали тези места и така привличали вниманието на полицаите. „А ти, малката, ще вървиш с мен, от сега нататък аз съм твой чичо. Ще си мълчиш и с тази глуповата физиономия никой няма да се усъмни. Ясно ли е?“ Евелин кимна мълком.