Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Сигурно е много потисната заради здравословното състояние на детето си — каза Лусия.

— Да, Франки е много крехък. Ще можем ли пак да звъннем у дома? — попита Евелин.

— Не, Евелин, доста е рисковано. Вече знаем, че снощи майка му е била до него. Можем да предположим, че след като теб те няма, тя ще поеме грижата за Франки. Да се върнем към най-спешния въпрос, как да се отървем от трупа — напомни Лусия.

Ричард толкова бързо отстъпи, че по-късно щеше сам да се чуди на непоследователността си. Като се замисли, може би от години се беше страхувал от някаква смутна зависимост, способна да разклати неговата сигурност. А може би не ставаше дума за страх, а за предчувствие, може би таеше скрито желание някаква божествена намеса да наруши перфектното му и еднообразно съществуване. Евелин Ортега с докарания от нея труп представляваше радикален отговор на това латентно желание. Трябваше да се обади на баща си, за да му каже, че няма да може да го заведе на обед, както обикновено правеше в неделя. За миг се изкуши да му разкаже какво възнамеряваха да сторят, сигурен, че старият Джоузеф бурно щеше да го аплодира от инвалидната си количка. Ще му разкаже всичко по-късно и на живо, за да види въодушевеното му изражение. Във всеки случай прие аргументите на Лусия с минимална съпротива и отиде да потърси карта и лупа. Мисълта да се освободи от мъртвото тяло, която до преди малко категорично отхвърляше, му се стори изведнъж неизбежна, единственото логично решение на проблем, който неочаквано бе станал и негов.

Докато разглеждаше картата, Ричард си спомни езерото, където ходеха с Орасио Амадо-Кастро и което не беше посещавал през последните две години. Приятелят му имаше там горска хижа, която, преди да се премести в Аржентина, обитаваше през лятото заедно със семейството си, а зиме с него, когато двамата ходеха да ловят риба, дълбаейки дупка в леда. Избягваха най-оживените места, където се струпваха стотици каравани в шумни многолюдни празненства, защото за тях двамата риболовът беше спорт, упражняван в съзерцание, специален повод за мълчание, самота и укрепване на едно почти четиридесетгодишно приятелство. Тази част на езерото беше труднодостъпна и не привличаше зимните пълчища. Те се мятаха на високопроходим джип, движещ се по замръзналата повърхност, с всичко най-необходимо за престоя — трион и други инструменти за перфориране на леда, въдици и стръв, батерии, лампа, газов котлон, гориво и провизии. Пробиваха дупки в ледената повърхност и с безкрайно търпение ловяха някакви по-скоро мижави пъстърви, които, след като бъдеха изпечени, се свеждаха буквално до кожа и кости.

Орасио замина за Аржентина, когато почина баща му, с намерението да се върне след няколко седмици, но мина много време, а той продължаваше да е зает със семейни дела и си идваше в Съединените щати два или три пъти годишно.

Ричард тъгуваше по него и докато го нямаше, се грижеше за нещата му; имаше ключове от къщурката край езерото, която си седеше необитаема, и ползваше неговата кола, Субару Легаси, с подвижен багажник на покрива и приспособления за транспортиране на ски и велосипед, която Орасио отказваше да продаде. Ричард беше постъпил в Нюйоркския университет по настояване на Орасио; беше работил като асистент три години и още три като хоноруван преподавател. Издигнал се бе до ръководител на катедра със самочувствието, необходимо за тази длъжност, а когато Орасио освободи директорското място, той го замести. Освен това купи къщата му в Бруклин на безценица. Както сам казваше, единственият начин да се отплати на приятеля си за всичко, което му дължеше, би бил да му дари приживе белите си дробове за трансплантация. Орасио пушеше пури като баща си и братята си и непрекъснато кашляше.

— По тези места има гъсти гори, никой не ходи там през зимата и се съмнявам, че някой го прави дори през лятото — обясни Ричард на Лусия.

— Как ще се организираме? Трябва да наемем кола за връщане.

— Това би означавало да оставим следа. Не може да привличаме вниманието. Ще се върнем със субаруто. Бихме могли да идем и да се върнем за един ден, но при това време ще ни трябват два.

— Ами котките?

— Ще им оставя храна и вода. Свикнали са да прекарват сами няколко дни.

— Може нещо непредвидено да се случи.

— Като например да бъдем пленени или убити от Франк Лерой? — попита Ричард, прикривайки усмивката си. — В такъв случай съседката ще се погрижи за тях.

— Трябва да вземем Марсело — каза Лусия.