Исабель Альенде - Отвъд зимата

Лена не отиде направо на гробищата, както й бяха наредили, а в дома на сестра си, разположен на малък парцел в предградията на Сантяго. С помощта на шофьора на камиона смъкнаха ковчега, поставиха го върху масата в трапезарията и след като останаха сами, срязаха металната лента на печата. Не познаха тялото, не беше Енрике, въпреки че в акта фигурираше неговото име. Лена изпита смесица от ужас пред вида на младежа и облекчение, че не беше синът й. Можеше да продължава да се надява, че ще го намери жив. По настояване на сестра си реши да рискува и се обади на свой приятел във Викарийството, белгийски свещеник, който след един час пристигна с фотоапарат.

— Имате ли представа кое може да е това злочесто момче, Лена?

— Не е синът ми, това е всичко, което мога да ви кажа, отче.

— Ще сравним снимката му с нашите архиви, за да видим дали можем да го идентифицираме и да съобщим на семейството му — каза тогава свещеникът.

— Междувременно аз ще го погреба както се полага, защото така ми наредиха и не искам да дойдат да ми го вземат — реши Лена.

— Мога ли да ви помогна, Лена?

— Благодаря, но ще успея да се справя сама. За момента този младеж ще може да почива в ниша до съпруга ми в Католическите гробища. Когато откриете семейството му, ще могат да го преместят, където те искат.

Снимките, които направиха в онзи ден, не съответстваха на нито една от наличните в архивите на Викарийството. Обясниха на Лена, че младежът можеше дори да не е бил чилиец, а пришълец от друга държава, най-вероятно Аржентина или Уругвай. В рамките на Операция „Кондор“, която обединяваше разузнавателните и репресивни служби на диктатурите в Чили, Аржентина, Уругвай, Парагвай, Боливия и Бразилия, чиято равносметка възлизаше на седемдесет хиляди убити, понякога ставали обърквания в трафика на затворници, трупове и документи за самоличност. Снимката на непознатото момче бе поставена на стената в офиса, за да бъде евентуално разпознат от някого.

Щяха да минат седмици, докато на Лена й хрумна, че погребаният от нея младеж можеше да е братът на Енрике и Лусия, синът на баща им от другата му жена. Тази възможност се превърна в мъчение, което не й даваше мира. Тя се мобилизира да открие местонахождението на жената, която бе отблъснала преди години, дълбоко разкайваща се за това, че се бе отнесла зле към нея, защото нито тя, нито детето й имаха вина; и те като нея бяха жертва на същата измама. По силата на логиката на отчаянието у нея се загнезди убеждението, че някъде другаде друга майка отваряше запечатан ковчег, в който лежеше Енрике. Тя реши, че ако намереше майката на момчето, което бе погребала, в бъдеще някой щеше да потърси нея и да й предостави новини за нейния син. След като нейните усилия и тези на Викарийството не дадоха резултат, тя нае частен детектив, специализиран в търсенето на изчезнали лица, както сочеше визитката му, ала и той не успя да открие следи от жената, нито от нейния син. „Трябва да са заминали за чужбина, госпожо. Както виждате, в наши дни доста хора са обзети от желание да пътуват…“, каза детективът.

След тези преживявания Лена изведнъж остаря. Пенсионира се и напусна банката, където бе работила дълги години, затвори се у дома и излизаше само във връзка с упоритото си издирване. Понякога отиваше на гробищата, изправяше се пред нишата на непознатия младеж, разказваше му за мъките си и го молеше, ако синът й е край него, да му каже, че се нуждае от послание или знак, за да престане да го търси. С времето тя приобщи младежа към семейството си като някакъв ненатрапчив дух. С покоя си, със сенчестите си алеи и безучастни гълъби гробището й доставяше утеха и мир. Там почиваше мъжът й, но през всички тези години нито веднъж не го бе навестила. Сега, под предлог че се молеше за момчето, отправяше молитви и за него.

Лусия Марас прекара годините на изгнание във Ванкувър, гостоприемен град с по-приятен климат от Монреал. Там се бяха установили стотици изгнаници от южната част на Латинска Америка в толкова затворени общности, че някои живееха така, сякаш никога не бяха напускали родината си, и общуваха с канадците само когато наистина бе наложително. Това не важеше обаче за Лусия. С упорството, което бе наследила от майка си, тя научи английски — говореше го с чилийски акцент, — завърши журналистика и започна работа, изготвяйки разследващи репортажи за политически списания и телевизията. Нагоди се към страната, завърза приятелства, взе за отглеждане женско куче на име Оливия, с която живяха съвместно четиринайсет години, и купи малък апартамент, защото беше по-изгодно, отколкото да живее под наем. Когато се влюбваше — няколкократно, — мечтаеше да се омъжи и да пусне корени в Канада, но щом страстите поохладнееха, изведнъж я връхлиташе отново носталгията по Чили. Мястото й беше там, на юг от юга, в онази издължена и тясна страна, която я зовеше. Щеше да се завърне, сигурна беше. Имаше изгнаници, които се бяха върнали там и водеха лишено от сътресения съществуване, и никой не ги безпокоеше. Знаеше, че дори първата й любов, мелодраматичният боец с мазната коса, се бе завърнал в Чили без много шум и работеше в някаква застрахователна агенция, без някой да помни или да знае за миналото му. Но тя може би щеше да има по-малко късмет, защото бе участвала без отдих в международната кампания срещу военния режим. Бе се заклела пред майка си, че нямаше да прави дори опит да се върне, защото за Лена Марас възможността дъщеря й също да стане жертва на репресията беше непоносима.