Исабель Альенде - Отвъд зимата

В района на Гватемала в близост до границата с Мексико, център на контрабанда и трафик на хора, имаше хиляди мъже, жени и деца, които се прехранваха по незаконни начини, ала беше трудно да се намери надежден трафикант. Някои след като получеха половината от договорената сума, зарязваха товара си напосоки в Мексико или пък го превозваха в нечовешки условия. Понякога миризмата издаваше наличието в определен контейнер на дузини трупове на умрели имигранти, умрели от задушаване или пък сварени в безмилостната горещина. Момичетата бяха изложени на голям риск — можеше да бъдат изнасилени или продадени на сутеньори и вертепи. За пореден път Нурия Кастел протегна ръка за помощ на отец Бенито и му препоръча дискретна агенция с добра репутация сред евангелистите.

Ставаше дума за собственичката на хлебарница, която като страничен бизнес се занимаваше с контрабандно прехвърляне на хора през границата. Гордееше се с това, че нито един от нейните клиенти не беше продаден в трафик на хора, нито един не беше отвлечен по пътя, нито убит, нито един не бе паднал, нито бе блъснат от влак. Предлагаше известна сигурност в дейност, която в самата си същност беше рискована, вземаше предпазни мерки в рамките на възможното, а останалото го поверяваше в Божиите ръце, за да бди Господ от небесата над смирените си покорни раби. Взимаше обичайната за този бизнес цена, с която покриваше своите рискове и разходи плюс собствената си комисиона. Тя поддържаше връзка с водачите, наречени койоти, посредством своя мобилен телефон, следеше ги по маршрута и във всеки момент знаеше къде точно се намират клиентите й. Според Нурия до момента никой от тези клиенти не беше изчезнал.

Отец Бенито отиде да се срещне с нея и се озова пред около петдесетгодишна жена, силно гримирана и богато накичена със злато по най-различни части на тялото — ушите, шията, китките и зъбите. Отецът я помоли за отстъпка в цената в името на Бога, призовавайки доброто й сърце на християнка, ала жената нямаше обичай да смесва вярата си с бизнеса и не се огъна — поиска му да заплати аванса на койота и цялата нейна комисиона. Остатъка си го взимаше от роднините в Съединените щати или пък вписваше като дълг на клиента със съответните лихви, естествено. „От къде искате да изровя толкова пари, госпожо?“, защити се йезуитът. „Ами че от дарителницата в църквата, драги ми отче“, отвърна тя с ирония. Но не се наложи, защото парите, изпратени от Мириам, покриха погребението на Андрес, комисионата на агентката и трийсет процента от дължимото на койота; имаше и разписка, че остатъкът ще бъде доплатен при пристигането на Евелин. Този дълг беше свещен, никой не си позволяваше да не го изплати.

Койотът, определен от фурнаджийката за Ивелин Ортега, се оказа някой си Берто Кабрера, мексиканец с мустаци и с бирено шкембенце, трийсет и две годишен, упражняващ занаята от повече от десет години. Беше осъществявал пътуването десетки пъти със стотици емигранти и когато ставаше дума за хора, почтеността му беше безупречна, ала станеше ли дума за друга контрабанда, моралът му се поддаваше на договаряне. „На моя труд не се гледа с добро око, но това, което правя, е социална дейност. Аз се грижа за хората, не ги превозвам в камиони за животни, нито върху влаковете“, обясни Кабрера на свещеника.

Евелин Ортега се присъедини към група от четирима мъже, тръгнали на север да търсят работа, и една жена с двумесечно бебе, която отиваше при годеника си в Лос Анджелис. Детето щеше да пречи в пътуването, но майката толкова горещо се примоли, че накрая агентката отстъпи. Клиентите се събраха в склада на хлебарницата, където всеки от тях получи фалшиви документи за самоличност и инструкции за приключението, в което се впускаше. От сега нататък можеха да ползват само новото си име и беше по-добре да не знаят истинските имена на останалите пътници. Евелин седеше с наведена глава и не се осмели да погледне никого, но жената с бебето отиде при нея и се представи: „Вече се казвам Мария Инес Портильо. А ти?“, я попита. Евелин й показа личната си карта. Новото й име беше Пилар Саравия.

След като напуснеха Гватемала, щяха да минават за мексиканци, нямаше връщане назад и трябваше да изпълняват безпрекословно указанията на водача си. Евелин щеше да бъде уж ученичка от някакво училище на монахини за глухонеми деца в Дуранго. Другите пътници научиха националния химн на Мексико и няколко често използвани думи, които се различаваха от равнозначните им в Гватемала. Това щеше да им помогне да минат за истински мексиканци, ако попаднеха в ръцете на миграционните власти. Койотът им забрани да говорят на „ти“ както в Гватемала. С всеки чиновник или униформен служител трябваше да използват „вие“ от предпазливост и уважение, а с другите можеха да ползват неучтивата форма „ти“, но тя също беше различна от тази в Гватемала. Като глухоняма Евелин щеше да си мълчи и ако властите й зададяха въпроси, Берто щеше да им покаже удостоверение от въображаемото училище. Наредиха им да облекат най-хубавите си дрехи и да са с обувки или маратонки, никакви чехли, за да будят по-малко подозрение. Жените щяха да се чувстват по-удобно с панталони, но в никакъв случай с прокъсаните джинси, които бяха на мода. Щяха да са им нужни спортни маратонки, бельо и топла наметка — толкова се побираше в сака или раницата. „В пустинята се налага да се ходи пеш. Там няма да можете да носите тежко. Ще сменим кетцалите, които имате, с мексиканско песо. Разходите за транспорт са платени, но ще имате нужда от пари за храна.“