Исабель Альенде - Отвъд зимата

Отец Бенито даде на Евелин найлонов водоустойчив плик с нейното удостоверение за раждане, копия от медицинската епикриза, полицейския доклад и писмо, гарантиращо здравия й морал. Някой му каза, че с тях би могла да получи статут на бежанец в Съединените щати — възможност, която изглеждаше малко вероятна, но не си струваше да се изпуска поради липса на необходимите документи. Накара също Евелин да запамети телефонния номер на майка си в Чикаго, както и този на неговия мобилен. Прегърна я и й даде няколко банкноти — всичките, които имаше.

Консепсион Монтоя се помъчи да запази спокойствие на раздяла с внучката си, ала сълзите на Евелин сринаха намеренията й и тя също се разплака.

— Толкоз ми е болно, задето си тръгваш — изхлипа жената. — Ти си ангел в мойте дни, а веч няма да те зърна, чедо. И таз болка ми се притуря. Ала щом Бог ми е отредил таквази съдба, ще да има защо.

Тогава Евелин за пръв път от седмици насам произнесе без запъване цяло изречение. То щеше да бъде последно за следващите два месеца.

— Както си тръгвам, майчице, така ще се върна.

Лусия Марас наскоро беше навършила деветнайсет години и се беше записала да следва журналистика в университета, когато започна животът й на бежанка. За брат й Енрике повече нищо не узнаха; с времето, след като дълго го търсиха, той щеше да се превърне в поредния изчезнал без следа чилиец. Момичето прекара два месеца в посолството на Венесуела в Сантяго, очаквайки пропуск, който да й позволи да напусне страната. Стотиците гости — така ги наричаха по настояване на посланика, за да бъдат сведени до минимум унижението им на търсещи убежище — спяха проснати, където намереха място и по всяко време виеха опашки пред тоалетните в посолството. Няколко пъти седмично други преследвани проявяваха изобретателност и се прехвърляха през високата ограда въпреки военната охрана на улицата. На Лусия й връчиха едно новородено, което бяха пъхнали скрито в кошница със зеленчуци в дипломатическа кола, със заръката да се грижи за него, докато успеят да уредят убежище за родителите му.

Навалицата и колективната тревожност благоприятстваха избухването на конфликти, но новодошлите бързо приемаха правилата за съжителство и се научаваха да проявяват търпение. Пропускът на Лусия се забави повече от обичайното за човек без политическо или полицейско минало, но веднага след срещата си с посланика тя можа да си тръгне. Преди да я отведат, съпроводена от двама дипломати от посолството до вратата на самолета и оттам към Каракас, тя успя да предаде детето на родителите му, които най-сетне също бяха получили убежище. Успя и да се сбогува с майка си по телефона с обещанието скоро да се върне. „Не се връщай преди демокрацията“, отвърна Лена, без да снижава глас.

В богатата и щедра Венесуела заприиждаха стотици чилийци, които скоро щяха да нараснат на хиляди и на десетки хиляди, а към тях щяха да се присъединят и бягащите от мръсната война в Аржентина и Уругвай. Растящата колония на бежанци от южната част на континента се натрупваше в определени квартали и те, като се започне от храната и се стигне до специфичния акцент в езика, принадлежаха на съответните страни. Комитетът за помощ на бежанците намери за Лусия стая, където тя можеше да живее безплатно в продължение на шест месеца, и й осигури работа като регистратор в елегантна клиника по пластична хирургия. Успя да ползва стаята и работата едва четири месеца, защото се запозна с друг изгнаник от Чили, изтерзан социолог от крайната левица, чиито речи й напомняха с болезнена яснота за брат й Енрике. Беше красив и строен като тореадор, с дълга мазна коса, деликатни ръце и чувствени устни, свити в презрителна гримаса. По никакъв начин не се опитваше да прикрива лошия си нрав и високомерие. Години по-късно Лусия щеше с изумление да си го спомня, недоумяваща как е могла да се влюби в толкова неприятен тип. Единственото обяснение беше, че бе много млада и се чувстваше толкова самотна. Този мъж се дразнеше от вродената веселост на венесуелците, според него тя беше неопровержим признак на морален упадък и той убеди Лусия да емигрират заедно в Канада, където никой не закусваше с шампанско, нито се възползваше от най-малкия повод, за да танцува.

В Монреал Лусия и неспретнатият й революционер-теоретик бяха посрещнати с отворени обятия от друг комитет на добри хора, който ги настани в апартамент, обзаведен с мебели, с кухненски уреди и дори с облекло неин размер в гардероба. Беше средата на януари и Лусия реши, че студът е сковал костите й завинаги; живееше свита, зъзнеше, увита в няколко ката вълнени дрехи, с подозрението, че адът не е дантиевска клада, а монреалска зима. Преживя първите месеци, като търсеше убежище в магазините, в затоплените автобуси, в подземните тунели, свързващи сградите, в работата си, навсякъде, само не и в апартамента, който делеше с другаря си и в който температурата беше нормална, но атмосферата беше режеща като нож.