Исабель Альенде - Отвъд зимата

Месец май пристигна с пищна пролет, а дотогава личната история на революционера беше еволюирала и прераснала в хиперболична авантюра. Оказа се, че не бе заминал от посолството на Хондурас с пропуск, както първоначално беше разбрала Лусия, а беше минал през Вила Грималди, позорния център за изтезания, откъдето излязъл с телесни и душевни рани и после избягал през опасни проходи в Кордилерите от Южно Чили до Аржентина, където бил на косъм от опасността да стане жертва на мръсната война в тази страна. С такова болезнено минало беше нормално клетият мъж да е травмиран и неспособен да работи. За щастие, срещна пълно разбиране от страна на комитета за помощ на бежанците, който му отпусна средства за лечение, и то на родния му език, и му предостави време да пише мемоари за страданията си. Междувременно Лусия прие веднага да работи на две места, защото не смяташе, че заслужава благотворителността на комитета — имаше други бежанци, които се нуждаеха много по-спешно от неговата помощ. Работеше по дванайсет часа на ден, прибираше се и готвеше, чистеше, переше и повдигаше духа на другаря си.

Лусия търпя стоически няколко месеца, докато една вечер се върна пребита от умора в апартамента и го завари потънал в мрак, с мирис на застояло и на повръщано. Мъжът беше прекарал деня в леглото, пиейки джин, депресиран и напълно инертен, застинал на първата глава от мемоарите си. „Носиш ли нещо за ядене? Тук няма нищичко, а аз умирам от глад“, проплака кандидат-писателят, когато тя запали лампата. Тогава Лусия осъзна колко гротесково е това съжителство. Поръча пица по телефона и се захвана, както обикновено, да се бори с хаоса, в който линееше революционерът. Същата нощ, докато той спеше, упоен дълбоко от джина, тя опакова нещата си и мълком си тръгна. Имаше малко спестени пари и беше чула, че във Ванкувър набира сила колония от чилийски изгнаници. На другия ден взе влака, с който щеше да прекоси континента и да стигне до западния бряг.

Лена Марас посещаваше Лусия в Канада веднъж годишно за три-четири седмици, никога за повече, защото продължаваше да търси Енрике. С годините отчаяното й дирене се превърна в начин на живот, в поредица от рутинни действия, които изпълняваше с религиозно постоянство, и те изпълваха със смисъл съществуването й. Малко след военния преврат кардиналът откри служба, наречена Викарийство на солидарността в помощ на преследваните и техните семейства, където Лена ходеше всяка седмица, но винаги без успех. Там се запозна с други хора в нейното положение, сприятели се с църковните служители и с доброволците и се научи да се справя с бюрокрацията на болката. Поддържаше контакт с кардинала, доколкото беше възможно, защото прелатът беше най-заетият човек в страната. Правителството с неохота търпеше майките и след тях бабите, които дефилираха с портретите на синовете и внуците си, закачени за гърдите им, и мълчаливо се трупаха пред казармите и затворите с плакати, призоваващи към справедливост. Тези твърдоглави старици отказваха да разберат, че лицата, които търсеха, никога не бяха арестувани. Просто бяха отишли другаде или изобщо не бяха съществували.

Призори в един зимен вторник полицейски патрул пристигна в апартамента на Лена Марас да й съобщи, че синът й бе станал жертва на катастрофа с фатален край и тя можеше да прибере останките му на другия ден на адреса, който й посочиха, след като я предупредиха да се яви точно в седем сутринта с подходящ за транспортиране на ковчег превоз. В продължение на години бе чакала новини за Енрике и при факта, че го беше намерила, макар и мъртъв, дъхът в гърдите й секна.

Не се осмели да иде във Викарийството от страх каквато и да е намеса да не провали тази уникална възможност да си върне сине, но предположи, че Църквата или лично кардиналът бяха произвели това чудо. Отиде при сестра си, защото не й достигна смелост да тръгне сама, и облечени в траурни дрехи, двете се запътиха към дадения адрес. В квадратен двор, обграден със стени, по които се стичаше патината на влагата и времето, ги посрещнаха някакви мъже, които им посочиха сандък от борови дъски и ги инструктираха да го погребат преди шест вечерта. Беше запечатан. Уведомиха ги, че е абсолютно забранено да го отварят, връчиха им смъртен акт за пред гробищните власти и дадоха на Лена да подпише разписка, където се казваше, че процедурата е била изпълнена в съгласие със закона. Дадоха й копие от разписката и й помогнаха да натовари ковчега в камиона за провизии, който жените бяха взели под наем.