Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Знаеш ли откъде е? Виждала ли си го преди?

— Госпожа Лерой ми го показа.

— Кога беше това?

— Вчера. Госпожата прекара петъка на легло, беше много потисната, каза, че я боляло цялото тяло; случва й се понякога, не може да стане. А и къде можеше да иде във виелицата? Ала вчера се почувства по-добре и реши да излезе. Преди да тръгне, ми показа този ключодържател. Каза ми, че стоял в джоба на костюма на господин Лерой. Беше много нервна. Може би заради онова, което стана с Франки в четвъртък. Поръча ми да му меря кръвната захар на всеки два часа.

— И какво?

— Бурята в петък изплаши Франки, но вчера той беше добре. Захарта беше стабилна. В колата има и пистолет.

— Пистолет ли? — подскочи Ричард.

— Господин Лерой го държи за самоотбрана. Заради работата си, казва.

— Каква му е работата?

— Не знам. Госпожата ми обясни, че мъжът й никога нямало да се разведе, защото тя знаела прекалено много за неговата работа.

— Идеална двойка, както става ясно. Предполагам, че се касае за законно притежавано оръжие. Но тук няма никакъв пистолет, Евелин. По-добре, един проблем по-малко — заключи Ричард, след като прегледа жабката за втори път.

— Този Франк Лерой трябва да е опасен бандит — промърмори Лусия.

— По-добре да тръгваме бързо, Лусия. Ще вървим в колона. Гледай да не ме изпускаш от поглед, доколкото е възможно, но стой на достатъчно разстояние, за да удариш спирачка навреме, тъй като настилката е заледена. Дръж фаровете запалени, за да виждаш и да те виждат другите шофьори. Ако се озовем в задръстване, пусни мигач за опасност, за да предупредиш онези след теб…

— Шофирам от половин век, Ричард

— Да, но лошо. И още нещо. Ледът е по-дебел по мостовете, защото там е по-студено, отколкото на земята — добави и с жест на неохотно примирение се приготви за потегляне.

Лусия се настани зад волана на субаруто с Евелин и Марсело в ролята на навигатори и с маршрут, очертан в червено върху картата, тъй като тя нямаше особена вяра в джипиеса и се страхуваше да не изгуби от поглед Ричард по пътя. Имаше указания за среща с него на няколко места, в случай че се разделяха, разчитаха също и на мобилните си телефони, за да поддържат контакт; това беше най-подсигуреното невъзможно пътуване, обясни на Евелин, за да я успокои. Излезе от Бруклин, като следваше Ричард на едно колело разстояние; нямаше движение, но снегът пречеше. Почувства необходимост от любимата си музика като Джуди Колинс и Джони Мичъл, но осъзна, че Евелин се молеше полугласно, и й се стори някак неуважително да я разсейва. Несвикнал да се вози в кола, Марсело хленчеше в скута на момичето.

От своя страна Ричард шофираше полузамръзнал и много притеснен въпреки зеленото хапче, което бе взел преди тръгване. Ако го спреше полицията и прегледаше колата, беше загубен. Какво разумно обяснение би могъл да даде? Возеше се в чужд автомобил, най-вероятно откраднат, със злочестата Катрин Браун, която не бе виждал в живота си, в багажника. Тялото седеше там от много часове, но заради минусовите температури със сигурност още не беше изчезнал rigor mortis . На теория би искал да види лицето й и да я разгледа, за да установи как бе умряла, но на практика нито той, нито Лусия, нито Евелин имаха желание отново да отварят багажника. Коя беше в действителност жената, която пътуваше с него в тази кола? От това, което Евелин бе разказала, можеше да се предположи, че младата жена е била убита, за да й бъде затворена устата, тъй като вероятно бе открила нещо, способно да събуди подозрения срещу Франк Лерой. Тайнствените дейности на този мъж и грубото му държание, както го бе описала Евелин, даваха основание за зловещи предположения. Струваше си да се запита човек как бе осигурил фалшиви документи на Евелин, вероятно разполагаше с незаконни средства. Лусия му беше казала, че момичето имало лична карта, определяща я като произхождаща от коренно население в Южна Америка.

Имаше нужда да се обади на баща си, с удоволствие би му поискал съвет или по-скоро би се изфукал малко, като му покаже, че не е пъзльо и че може да се впусне в лудост като тази. Ала би било непредпазливо да споменава за това по телефона. Представяше си изненадата и щастието на стария Джоузеф, когато му разкажеше. Със сигурност щеше да поиска да се запознае с Лусия, те двамата биха се разбрали отлично. „При условие че се измъкнем живи от това… Хваща ме параноята, както казва Лусия. Помогни ни, Анита, помогни ни, Биби“, призова ги на глас, както правеше, когато беше сам. По този начин си представяше, че не е сам. „Сега се нуждая по-скоро от закрила, отколкото от компания“, добави.