Исабель Альенде - Отвъд зимата

През всичките двайсет години брак Лусия беше готова да се обзаложи, че мъжът й й е верен, понеже смяташе, че бе прекалено зает, за да измисля стратегии за скришна любов, но времето щеше да й покаже заблудата в това и в толкова други неща. Тя се гордееше, че му е създала стабилно домашно огнище и изключителна дъщеря. Неговото участие в това начинание беше някак насила в началото и доста небрежно по-късно, ала не от лошотия, а от слабохарактерност, както твърдеше Даниела, когато достигна възраст, в която можеше да оценява родителите си, без да ги съди. От самото начало ролята на Лусия беше да го обича, а неговата — да се остави да бъде обичан.

Запознаха се през 1990 година. Лусия се беше завърнала в Чили след почти седемнайсет години изгнание и с големи трудности се беше устроила като продуцент в телевизията, тъй като хиляди млади професионалисти с по-добра квалификация от нейната търсеха работа. Завръщащите се не бяха посрещани с особена симпатия — левицата ги обвиняваше, че си бяха тръгнали от страх, а десницата — задето били комунисти.

Столицата толкова се беше променила, че Лусия не можеше да познае улиците, където беше протекла нейната младост и чиито имена на светци и цветя бяха заменени с тези на военни и герои от минали войни. Градът блестеше от казармена чистота и ред, стенописите в стил социалистически реализъм бяха изчезнали и на тяхно място се виждаха бели стени и грижливо поддържани дървета. По бреговете на река Мапочо бяха изградени паркове за децата и никой не си спомняше вече мръсотията и телата, които нейните води някога бяха влачили. В центъра сивите сгради, движението на автобуси и мотоциклети, зле прикриваната бедност на чиновниците, изморените хора и момчетата, изпълняващи фокуси на светофарите, за да изпросят някое песо, контрастираха с циркаджийски осветените молове в Барио алто [14] Североизточната част на Сантяго де Чиле, където живеят най-богатите обитатели на града. — Б. пр. , където можеха да бъдат задоволени и най-екстравагантните капризи — балтийски хайвер, виенски шоколад, китайски чай, рози от Еквадор, парфюми от Париж… всичко на разположение на този, който можеше да плати. Съществуваха две нации в едно и също пространство — малобройната нация на изобилието и космополитната суета и многобройната нация на всички останали. В кварталите на средната класа цареше заета на кредит атмосфера на модерност, а в тези на висшите класи — на внесена от другаде изтънченост. Там витрините приличаха на онези от Парк Авеню, а къщите палати се пазеха от електрифицирани железни огради и кръвожадни кучета. Около летището и по протежение на автомагистралата обаче имаше бедни квартали, скрити от погледа на туристите посредством огромни рекламни платна на блондинки по бельо.

От скромното и отрудено Чили, което Лусия познаваше, очевидно не бе останало много, на мода бе дошло парадирането. Ала достатъчно беше да излезе човек от града, за да открие нещо от предишната страна с нейните рибарски селища, народни пазари, кръчми с рибена чорба и прясно изпечен хляб, обикновени и гостоприемни хора, които говореха с отколешен акцент и закриваха уста с ръка, когато се смееха. Тя би предпочела да живее в провинцията, далеч от шума, ала можеше да върши изследователската си работа само в столицата.

Чувстваше се чужда на родна земя, откъснала се беше от мрежата социални контакти, без която почти нищо не беше възможно, усещаше се изгубена в остатъците от едно минало, което не се вписваше в сегашното забързано Чили. Не разбираше кодовете и намеците, дори хуморът се беше променил, езикът бе осеян с евфемизми и предпазливост, защото още живееше горчивият привкус на цензурата от суровите времена. Никой не я попита за годините, докато беше отсъствала, никой не се поинтересува къде е била, нито как е живяла. Тази скоба в живота й напълно се изтри.

Беше продала жилището си във Ванкувър и имаше известни спестявания, така че в Сантяго успя да се настани в малък апартамент, но с добро разположение. На майка й се стори обидно, че не прояви желание да живее при нея, но на трийсет и шест годишна възраст Лусия се нуждаеше от самостоятелност. „Може в Канада обичаят да е такъв, но тук неомъжените дъщери живеят при родителите си“, не преставаше да й натяква Лена. Докато подготвяше първата си книга, трудно се издържаше със заплатата си. Беше си дала срок една година да я завърши, ала скоро разбра, че проучването щеше да бъде по-трудно, отколкото бе предполагала. Военното правителство беше свалено преди няколко месеца с плебисцит и една условна и плаха демокрация правеше първите си стъпки в покрита с рани от миналото страна. Във въздуха се усещаше предпазливост, а видът информация, от която се нуждаеше, беше част от тайната история.