Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Имат само това. Ще трябва да делим стаята — оповести той.

— Най-сетне ще спиш с мен, Ричард! — възкликна Лусия.

— Хмм… Тревожно ми е да оставим Катрин в колата — каза той, сменяйки темата.

— Да не искаш да спиш с нея?

Стаята миришеше точно както и рецепцията и имаше вид на временна, лошокачествена театрална сценография. Таванът беше много нисък, мебелите паянтови и всичко беше покрито с мрачната патина на посредствеността. Имаше две легла, архаичен телевизор, тоалетна с неподлежащи на почистване петна и непрестанно капещ кран на мивката, но пък на разположение бяха електрическа кана за подгряване на вода, топъл душ и добро отопление. Всъщност в стаята човек можеше да се задуши от горещина и само за няколко минути Ричард се затопли и започна да си съблича най-дебелите дрехи. Подът, покрит с мокет в кафяв цвят, и покривките на леглата на черни и сини карета спешно се нуждаеха от основно почистване, но чаршафите и кърпите, при все че износени, бяха чисти. Марсело изтича в банята и дълго пика в един ъгъл пред развеселения поглед на Лусия и изпълнените с уплаха очи на Ричард.

— А сега какво ще правим? — попита Ричард.

— Предполагам, че между боеприпасите, които си опаковал, ще се намерят хартиени салфетки. Ще ида да потърся, ти вече достатъчно измръзна.

Малко след това, съвзел се от страха да не пипне някоя пневмония, Ричард обяви, че отива да потърси нещо за ядене, защото при това време по никакъв начин нямаше да им доставят пица в мотела, а в него нямаше кухня, само барче, където единствената храна бяха маслини и гранясал чипс. Предположи, че макар и малко, селото щеше да има китайски или мексикански ресторант. Имаха провизии, но предпочетоха да ги пазят за следващия ден. Четиридесет минути по-късно, когато Ричард се върна с китайска храна и кафе в двата термоса, завари Лусия и Евелин да гледат новините за снежната буря по телевизията.

— В петък са били регистрирани най-ниските температури от 1869 година в щата Ню Йорк. Бурята е бушувала почти три часа, но ще продължи да вали сняг още няколко дни. Причинените щети възлизат на милиони долари. Бурята си има име, казва се Джонас — информира го Лусия.

— При езерото ще е по-зле. Колкото по на север, толкова по-студено става — й каза Ричард, докато си сваляше канадката, якето, шала, шапката, грейката и ръкавиците.

Забеляза, че върху тениската му има рахитична мушица, но когато я изтръска, насекомото изчезна със скок.

— Бълха! — възкликна и отчаян взе да отупва с длани цялото си тяло.

Лусия и Евелин едва си направиха труд да отместят поглед от телевизора.

— Бълхи! Тук има бълхи! — повтаряше Ричард и се чешеше.

— Какво очакваш за 49,90 долара, Ричард? Нас чилийците не ни хапят — каза Лусия.

— Нито мен — добави Евелин.

— Теб те хапят, защото си малокръвен — диагностицира Лусия.

Кутиите от китайския ресторант изглеждаха потискащо, но съдържанието им се оказа не толкова ужасно, колкото очакваха. При все че съдържаше сол в такива количества, че заличаваше вкуса на всички останали съставки, храната им повиши настроението. Дори кучето, което досаждаше, понеже с усилие дъвчеше, пожела да опита от чоу мейна . Ричард продължи да се чеше още известно време, докато накрая се примири с бълхите и предпочете да не мисли за хлебарките, които щяха да изскочат от ъглите, когато изгасяха лампите. Почувства се уютно и в безопасност в този тъжен крайпътен мотел, свързан с жените в това приключение, опитвайки почвата на приятелството и развълнуван от близостта на Лусия. До такава степен му беше чуждо кроткото усещане за щастие, че не успя да го разпознае.

Беше купил бутилка текила „Мендес“ — единственото, което намери в барчето на хотела по заръка на Лусия, която искаше да сипе малко в кафето на Евелин и в своето. За пръв път от години изпита желание да си пийне по-скоро от другарска солидарност, отколкото от необходимост, но не се поддаде. Опитът го беше научил да е много предпазлив с алкохола, човек започваше с наквасване на устните и без да усети, затъваше до шия в зависимост. И дума не можеше да става да спят, беше много рано, въпреки че навън цареше пълен мрак.

И понеже не успяха да се споразумеят какво да гледат по телевизията, а единственото нещо, липсващо в багажа, беше четиво, те започнаха да си разказват живота така, както бяха направили и предната вечер, този път без магията на бисквитката, но пък със същата освободеност и доверие. Ричард се поинтересува от неуспешния брак на Лусия, тъй като се беше запознал със съпруга й Карлос Урсуа в университета. Беше възхитен от него, но не й го каза, защото предположи, че в личен план вероятно не е бил толкова възхитителен.