Дилия Оуенс - Където пеят раците

Някои дни Кая взимаше в мешката храна като за пикник и те ядяха ронливия царевичен хляб, който тя почти се бе научила да пече, с нарязан лук, докато залязващото слънце застиваше над мочурището. От време на време Татко забравяше контрабандния алкохол и пиеха чай в буркани от сладко.

— Моите хора невинаги са били бедни, тъй да знаеш — изтърси веднъж Татко, докато седяха в сянката на дъбовете, хвърлили въдиците в една кафява лагуна, звънтяща от бръмченето на ниско литнали насекоми. — Имаха земя, богата земя, гледаха тютюн и памук и такива неща. Близо до Ашвил. Баба ти от моя страна носеше капели колкото колелата на каруца и дълги поли. Живеехме в къща с веранда, дето я опасваше цялата, на два етажа. Беше хубаво, много хубаво.

— Баба ли? — Устните на Кая се разтвориха.

Някъде имаше или бе имала баба. Къде беше тя сега? Кая копнееше да разпита какво се е случило с всеки. Но се боеше.

А Татко продължи.

— После всичко се срина накуп. Аз бях малък през повечето време и не разбирах, но имало депресия, молец по памука и не знам още к'во и всичко замина. Останаха само дългове, много дългове.

По тези накъсани подробности Кая се мъчеше да си представи миналото му. Не знаеше нищо за историята на Мама. Татко изпадаше в ярост, ако някой споменеше живота им, преди да се роди Кая. Тя знаеше, че семейството ѝ е живяло много далеч от мочурището, близо до другите ѝ баба и дядо, на място, където Мама е носела рокли, купени от магазина, с малки седефени копченца и атлазени панделки и обточени с дантела. След като се преместиха в къщурката, Мама ги държеше в един сандък и на няколко години вадеше по една, за да я преправи на работна дреха, защото нямаха пари за нищо ново. Сега тези хубави дрехи бяха изчезнали заедно с историята си, изгорени в огъня, напален от Татко в деня, след като всички си тръгнаха.

Кая и Татко продължиха да хвърлят въдиците, те изсвистяваха над мекия жълт полен, който плуваше върху неподвижната вода, и тя реши, че това е краят на историята му, но Татко добави:

— Някой ден ще те заведа в Ашвил и ще ти покажа земята, която беше наша и трябваше да бъде твоя.

След малко дръпна рязко въдицата си.

— Я виж тук, сладурче, хванах си риба, голяма колкото Алабама-а!

След като се върнаха в къщурката, изпържиха рибата и бухти от царевично брашно, "дебели като гъши яйца". После тя му показа сбирките си: внимателно забоде насекомите върху парче картон и закачи перата на стената в задната стая в мек и вълнуващ колаж. По-късно лежеше в леглото си на верандата и се вслушваше в боровете. Затвори очи, а после ги ококори отново. Ха, та той я беше нарекъл "сладурче".

След като приключиха сутрешното разследване около пожарникарската кула, шерифът Ед Джаксън и заместникът му Джо Пардю пуснаха вдовицата на Чейс, Пърл, и родителите му Пати Лъв и Сам да го видят, положен върху метална маса под чаршаф в охладената лаборатория на клиниката, която служеше за морга. Да се сбогуват. Вътре обаче беше твърде студено за всяка майка и непоносимо за всяка съпруга. Наложи се да изведат и двете жени от помещението.

Когато отново се върнаха в полицейското управление, Джо каза:

— Уф, беше възможно най-зле…

— Да. Не знам как хората успяват да преживеят подобни неща.

— Сам не пророни и дума. Никога не е бил много приказлив, но това ще го довърши.

Някои твърдяха, че соленоводното мочурище може да погълне за закуска циментов блок, без да му попречи нищо, дори полицейското управление с вид на бункер. Петна от влага, очертани с кристали от сол, пълзяха по долната част на стените, а черната плесен се протягаше като кръвоносни съдове към тавана. В ъглите се свиваха миниатюрни тъмни гъби.

Шерифът измъкна бутилка от най-долното чекмедже на бюрото си и наля и на двамата двойна доза в чаши за кафе. Отпиваха, докато слънцето, също толкова златно и течно като бърбъна, не се гмурна в морето.

Четири дни по-късно Джо влезе в управлението и размаха във въздуха тесте документи.

— Получих първите резултати от лабораторията.

— Дай да видим.

Седнаха от двете страни на бюрото на шерифа и запреглеждаха документите. От време на време Джо смачкваше по някоя муха.

Ед зачете на глас.

— Време на смъртта между полунощ и два след полунощ на двайсет и девети и трийсети октомври 1968 година. Точно както предполагахме и ние.

След като чете в продължение на минута, той каза:

— Не разполагаме с никакви данни.