Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Качвай се!

С това поканата му се изчерпа.

Кая понечи да изрази радост или благодарност, но безизразното му лице я накара да замълчи, докато тя пристъпваше към носа на лодката и сядаше върху металната седалка с лице напред. Татко запали и поеха по канала: промушваха се под сведените клони, докато кръжаха нагоре-надолу по водните пътища, а тя запаметяваше счупените дървета и остатъците от стари пътепоказатели. Татко заглуши мотора в една затънтена лагуна и ѝ даде знак да седне на средната седалка.

— Хайде вземи и извади няколко червея от консервената кутия — каза той и си сви цигара, която увисна в ъгъла на устата му.

Научи я как да закачва примамката, да хвърля въдицата и да подсича рибата. Извиваше тялото си почти неестествено, за да избегне допира с нея. Говореха само за риболов, никога не подхващаха други теми, нито пък се усмихваха много, но пък общуваха уверено по въпроса, който ги свързваше. Той пийна малко алкохол, после обаче се улиса в работа и не пи повече. Късно през деня слънцето въздъхна и избеля до масленожълто, а те, може би без да забележат, най-сетне приведоха рамене и мускулите на вратовете им се отпуснаха.

Кая тайничко се надяваше да не хване никаква риба, но усети подръпване, подсече рязко въдицата и на нея увисна едра платика, блеснала в сребърно и синьо. Татко се наведе и я хвана с кепчето, а после се облегна назад, като се пляскаше по коленете и ухаше така, както никога не го беше виждала. Тя грейна в усмивка, двамата се погледнаха в очите и затвориха кръга.

Преди Татко да я окачи на кокана, платиката се мяташе по дъното на лодката и на Кая ѝ се наложи да се загледа в литналите в далечината пеликани, да се взре във формата на облаците и изобщо да се занимава с всичко друго, но не и да гледа умиращата риба в очите, втренчени в един свят без вода, докато всмукваше безполезния въздух с широката си уста. Но цената за всичко това и цената, която плащаше рибата, си заслужаваха да бъдат платени заради жалките останки от семейството ѝ. Може би това не важеше толкова за рибата, но все пак.

На следващия ден те отново излязоха с лодката и в тъмната лагуна Кая забеляза как по повърхността на водата припламват меките гръдни пера на голям вирджински бухал. Всички пера се бяха извили нагоре от двете си страни и се носеха наоколо като малки оранжеви лодки. Тя ги събра в шепа и ги пъхна в джоба си. По-късно намери изоставено гнездо на колибри, свито на един протегнат клон, и го скри на сигурно място на носа.

Вечерта Татко приготви вечеря от прясна риба — панирана с царевично брашно и черен пипер и поднесена с царевична каша и зеленчуци. Докато Кая миеше чиниите след вечеря, Татко влезе в кухнята със старата си мешка от Втората световна война. Застанал до вратата, той я метна грубо на един от столовете. Тя се свлече на пода с тупване, от което Кая подскочи и се обърна рязко.

— Мисля, че можеш да я използваш за твоите пера, птичи гнезда и всички там други неща, които събираш.

— О — каза Кая. — О, благодаря ти.

Но той вече беше излязъл на верандата. Кая вдигна опърпаната мешка, направена от достатъчно здрав брезент да издържи цял живот и изпъстрена с малки джобчета и тайни отделения. С яки ципове. Погледна през прозореца. Досега Татко никога не ѝ беше давал нищо.

Всеки по-топъл зимен ден и всеки пролетен ден Татко и Кая излизаха с лодката далеч нагоре и надолу покрай крайбрежието, хвърляха стръв и въртяха макарите. Във всяко приливно устие или поток тя се оглеждаше за онова момче Тейт в неговата лодка, надяваше се да го види отново. Понякога си мислеше за него, искаше да се сприятелят, но нямаше представа какво да направи и дори как да го намери. А после, един следобед, просто така, тя и Татко взеха един завой и видяха момчето да лови риба на същото място, където Кая го бе видяла за пръв път. То веднага се усмихна и махна. Без да се замисли, тя също вдигна ръка и махна почти с усмивка. А след това също толкова бързо си свали ръката, когато Татко я погледна изненадан.

— Един от приятелите на Джоди, преди да си тръгне — рече Кая.

— Трябва да внимаваш с хората тук — каза Татко. — Горите гъмжат от бели боклуци. Почти всеки тук е никаквец.

Тя кимна. Искаше ѝ се да се обърне и да погледне момчето, но не го направи. А после се притесни, че то ще я сметне за темерут.

Татко познаваше мочурището, както ястребът познава ливадата си — как да ловува, как да се скрие, как да тормози натрапниците. А въпросите, които задаваше Кая с широко отворени наивни очи, го подтикваха да ѝ обяснява сезоните на гъските, навиците на рибите, как да познава времето по облаците и насрещните течения по вълните.