Дилия Оуенс - Където пеят раците

Припомни си ругатните на баща си и прокле брат си, че си е тръгнал: "Проклет да си, Джоди! Да сереш огън и да паднеш в него! Направо да сереш огън и да паднеш в него!".

Изскимтя веднъж, когато лодката пое леко по течението. Надвили слънцето, набъбнали от дъжд, но безшумни, облаците се стелеха по небето, отблъскваха го нагоре и влачеха сенки през бистрата вода. Бурята можеше да връхлети всеки миг. И нещо по-лошо, ако Кая се забавеше твърде дълго, Татко щеше да разбере, че е взимала лодката. Тя пое бавно напред, може би щеше да успее да открие онова момче…

След още пет минути по потока стигна до завоя и голямото приливно устие отпред, от другата му страна беше момчето в лодката. На фона на все по-сивите облаци във въздуха излетяха чапли като големи бели флагове. Кая прикова поглед в момчето. Хем се боеше да го приближи, хем се страхуваше, че няма да го направи. Най-сетне пое през устието.

Той вдига очи при приближаването ѝ.

— Хей — каза.

— Хей — отвърна тя, докато надничаше през рамото му в тръстиките.

— Къде отиваш всъщност? — попита я момчето. — Надявам се, че не в открито море. Идва буря.

— Не — каза тя и заби поглед във водата.

— Добре ли си?

Гърлото ѝ се сви и тя потисна едно ридание. Кимна, но не можа да проговори.

— Изгуби ли се?

Тя отново кимна с глава. Нямаше да се разциври като момиче.

— Е, нищо. Аз непрекъснато се губя — каза той и се усмихна. — Хей, аз те познавам. Ти си сестрата на Джоди Кларк.

— Бях. Той си тръгна.

— Е, все още си… — но момчето не довърши изречението.

— Откъде ме познаваш? — погледна го бързо Кая право в очите.

— О, понякога ходехме с Джоди за риба. Виждал съм те няколко пъти. Тогава беше съвсем дете. Ти си Кая, нали?

Ето че някой знаеше името ѝ. Това я остави безмълвна. Кая се почувства някак закотвена и същевременно освободена от нещо друго.

— Да. Знаеш ли къде живея? И как се стига оттук?

— Мисля, че да. Бездруго е време да тръгваме — кимна момчето към облаците. — Следвай ме.

Изтегли въдицата от водата, върна такъмите в кутията и запали извънбордовия двигател. Когато пое през устието, махна с ръка и Кая го последва. След като обиколи бавно, момчето се насочи право към точния канал, обърна се да види, че и тя е завила, и продължи напред. Така се обръщаше на всеки завой, чак до лагуните с дъбовете. Когато зави в тъмния канал към дома ѝ, тя разбра къде е сбъркала, вече никога нямаше да повтори грешката си.

Той продължи да я води — макар и Кая да му махна, че вече знае пътя — през нейната лагуна и чак до брега, където се беше сгушила къщурката в гората. Кая стигна при почти потъналия стар бор и завърза лодката. Момчето се беше оставило на течението около лодката ѝ и подскачаше в обратната водна диря.

— Сега добре ли си?

— Да.

— Е, идва буря. По-добре да вървя.

Тя кимна, а после си спомни какво я е учила Мама.

— Благодаря.

— Ами добре тогава. Казвам се Тейт, в случай че ме видиш отново.

Тя не отговори и той каза:

— Довиждане засега.

Докато поемаше напред, по брега на лагуната заплющяха едри дъждовни капки и Кая си каза: "Ще вали като из ведро, момчето ще подгизне".

Наведе се над резервоара и потопи стеблото на папура в него, свила длани около ръба, за да не влезе вътре дъжд. Може и да не умееше да си брои монетите, но със сигурност знаеше, че не бива да позволяваш в бензина да влезе вода.

"Доста е намалял. Татко ще познае. Трябва да домъкна една тенекия от "Синг Ойл", преди Татко да се е върнал."

Познаваше собственика му, господин Джони Лейн, който винаги наричаше семейството ѝ "измета от мочурището", но пък си заслужаваше да се разправя с него, с бурите и приливите, защото сега си мислеше само как отново да се върне на онова място с трева, небе и море. Колкото и да я беше страх да го стори сама, страхът ѝ вече преминаваше във възбуда. Имаше и друго. Спокойствието на онова момче. Кая не познаваше човек, който да говори или да се движи с такава сигурност. С такава увереност и лекота. Самият факт, че се бе приближила до него, и то не кой знае колко, беше свалил напрежението ѝ. За пръв път, след като Мама и Джоди си бяха отишли, тя си пое дъх без болка, усети нещо различно от болката. Имаше нужда от тази лодка и от това момче.

Същия следобед, стиснал дръжките на велосипеда си, Тейт Уокър прекоси града, като кимна на госпожица Панзи в "За пет цента" и мина покрай "Уестърн Ауто" до края на градския кей. Огледа морето за "Чери Пай", лодката за скариди на баща си, и я забеляза, яркочервена, далеч в морето, където широките ѝ мрежи се люшкаха по вълните. Когато лодката се приближи, съпроводена от облак чайки, той махна и баща му — едър мъж, с рамене като планина и гъста червена коса и брада, вдигна ръце във въздуха. Скупър [2] Отвор във флашборда или на палубата за оттичане на водата. — Б. пр. , както го наричаха всички в селото, хвърли на Тейт въжето и Тейт го завърза, а после скочи на борда да помогне на екипажа да разтоварят улова.