Дилия Оуенс - Където пеят раците

Кая не устоя на изкушението, дръпна въженцето на стартера и рязко се люшна назад, когато моторът запали веднага и започна да плюе и да киха бял пушек. Сграбчила лоста на руля, Кая подаде твърде много газ и лодката изви рязко, а моторът застена. Тя намали газта, вдигна ръце и лодката с мъркане заплава полека.

Закъсаш ли — пускай. Върни на празен ход.

Вече с по-малко газ тя преведе лодката покрай стария паднал кипарис — ту-ту-ту — и отвъд натрупаните съчки на бобровото леговище. След това, притаила дъх, я насочи към входа на лагуната, почти скрит от калиновите храсти. Лодката се промуши под надвисналите ниско клони на гигантските дървета и продължи да разпенва бавно водата през гъсталака в продължение на още стотина метра, докато ленивите костенурки се смъкваха от водните дънери. Плаващ килим от водна леща оцветяваше водата в зелено, досущ като листния свод, и образуваше изумруден тунел. Най-сетне дърветата се разредиха и лодката се плъзна сред ширнало се небе с развети треви и звуци на грачещи птици. Сигурно, помисли си Кая, това вижда пилето, когато най-сетне разчупи черупката на яйцето.

Тя гребеше, дребно момиченце, застанало в лодка, завиваше ту на една, ту на друга страна по безкрайните приливни устия, които се разклоняваха и се преплитаха пред нея. Хващаш наляво на всички завои, ѝ беше казал Джоди. Тя почти не подаваше газ, докато насочваше лодката по течението, за да не вдига много шум. Когато заобиколи гъсталака на папура, видя сърничка с бяла опашка и роденото ѝ през пролетта сърненце, пиеха вода. Те вдигнаха рязко глави, при което пръснаха наоколо капки. Кая не спря, защото щяха да побягнат, урок, който бе научила, докато наблюдаваше дивите пуйки — ако се държиш като хищник и те се държат като плячка. Просто не им обръщаш внимание и караш полека. Лодката мина бавно покрай тях и сърните застинаха неподвижни като дървета, докато Кая не изчезна зад соленолюбивите треви.

Тя навлезе сред тъмни лагуни, загърлени от дъбове, и се сети за един канал в най-отдалечената им част, който се вливаше в огромно приливно устие. На няколко пъти попада в задънени места и трябваше да се връща, за да намери нов завой. Запомняше всички ориентири, за да може да се прибере. Най-сетне пред нея се появи устието с толкова много ширнала се напред вода, че отразяваше цялото небе и облаците по него.

Започваше отлив, както личеше по следите, оставени от водата по бреговете на потоците. Когато водата се отдръпнеше много, някои канали щяха да станат твърде плитки за лодката и тя щеше да заседне. Кая трябваше да се върне преди това.

След като заобиколи обрасло с високи треви място, изведнъж океанът навъси лице пред нея — сиво, строго и пулсиращо. Вълните се блъскаха една в друга, плувнали в собствената си слюнка, и се разбиваха в брега със силен тътен — енергия, която търсеше отдушник. После се смаляваха до тихи езици пяна в очакване на следващата голяма вълна.

Приливът я мамеше, предизвикваше я да разпори вълните и да навлезе в морето, но без Джоди не ѝ стигна кураж. Бездруго беше време да се връща. В небето на запад се трупаха буреносни облаци, кълбяха се като огромни сиви гъби, готови да се пръснат по шевовете.

Нямаше никакви други хора, нито дори далечни лодки, затова Кая се изненада, когато отново влезе в голямото приливно устие и там, близо до тревния гъсталак, видя момче, ловеше риба от друга очукана лодка. Кая щеше да мине само на около шест метра от него. Сега вече съвсем приличаше на дете на тресавището — с оплетена коса и носени от вятъра пръски вода, изпъстрили прашните ѝ бузи.

Привършващият бензин или заплахата от буря не я изнервяха толкова, колкото видът на друг човек, особено момче. Мама беше казвала на по-големите ѝ сестри да внимават с момчетата — ако изглеждаш съблазнителна, мъжете стават хищници. Стиснала силно устни, тя си помисли: "Какво да правя? Трябва да мина точно покрай него".

С ъгълчето на окото Кая забеляза, че момчето е слабо, със златни къдрици, натъпкани под червена бейзболна шапка. Беше много по-голямо от нея, на единайсет, може би на дванайсет години. Тя го приближи с мрачно лице, но той ѝ се усмихна, топло и открито, и докосна козирката на шапката като джентълмен, който поздравява изискана дама, облечена с рокля и с боне на славата. Тя му кимна леко, сетне погледна напред и подаде още газ, за да го подмине.

Вече си мислеше само как да се върне по познатите места, но изглежда, беше сбъркала някой завой, защото, щом стигна до втората поредица от лагуни, не можа да намери канала, който я отвеждаше у дома. Продължи да кръжи отново и отново покрай чепатите дъбови клони и гъсталаците от мирта в търсене на път. Започна да я обхваща паника. Вече всички тревни гъсталаци, пясъчни плитчини и завои ѝ изглеждаха еднакви. Кая угаси мотора, застана точно в средата на лодката, като балансираше с широко разтворени крака в опит да надникне зад тръстиките, но не успя. Седна. Изгубена. Със свършващ бензин. Пред връхлитаща буря.