Дилия Оуенс - Където пеят раците

Джоди ѝ беше обяснил пределно ясно — трябва да ти бият инжекцията до два дни, след като си настъпила пирона, или си обречена. Кая нямаше представа как да се добере до такава инжекция. "Трябва да направя нещо. Ще се схвана със сигурност, докато чакам Татко." С оросено от пот лице тя изкуцука през плажа и с усилие достигна накрая до по-хладната сянка на дъбовете около къщурката.

Мама киснеше раните в солена вода и ги превързваше с кал, смесена с най-различни церове. В кухнята нямаше сол, затова Кая закуцука през гората до обрасло с папур приливно езерце, толкова солено при отлив, че по краищата му избиваха блестящи бели кристали. Седна на земята и накисна крака си в саламурата на мочурището, като през цялото време движеше устата си — отваряше я, затваряше я, отваряше я, затваряше я, имитираше прозевки, дъвчене, каквото и да е, само и само да не се схване. След около час отливът се отдръпна дотолкова, че Кая успя да изкопае с пръсти дупка в черната кал и внимателно пъхна крака си в копринената ѝ плът. Въздухът тук беше по-хладен и тя се ориентираше по крясъците на орлите.

В късния следобед много огладня и се върна в къщурката. Стаята на Татко беше все така празна и той вероятно нямаше да се върне у дома още дълги часове. Играта на покер и пиенето запълваха времето му през по-голямата част от нощта. Царевичен булгур нямаше, но докато ровеше из долапа, Кая откри стара мазна тенекиена кутия с маргарин "Криско", топна малко от него и го размаза върху един крекер. Отначало гризваше по-малко, а после изяде още пет.

Опъна се в леглото си на верандата и се заслуша за лодката на Татко. Настъпващата нощ се втурваше и побягваше и тя заспиваше и се будеше на пресекулки, но сигурно към сутринта бе заспала дълбоко, защото се събуди с изцяло огряно от слънцето лице. Кая бързо отвори уста — все още действаше. Куцука така напред-назад между обрасналото с тръстика езерце и къщурката, докато по движението на слънцето не разбра, че са изминали два дни. Все отваряше и затваряше уста. Може би беше прескочила трапа.

Тази нощ, докато се мушкаше в чаршафите върху дюшека на пода, с крак, облепен със засъхнала кал и увит с парцал, тя се почуди дали ще се събуди умряла. Не, спомняше си, че нямаше да е толкова лесно — гърбът ѝ щеше да се извие, а крайниците ѝ да се изкривят.

След няколко минути усети потръпване в долната част на гърба и седна. "О, не, о, не, Мамо, Мамо!" Тръпката се повтори и я накара да замлъкне. "Това е само сърбеж" — промърмори тя. Най-сетне, изтощена донемайкъде, потъна в сън и отвори очи едва след като гугутките загукаха в дъба.

Цяла седмица Кая ходеше до езерцето по два пъти, като се хранеше със солени крекери и "Криско", а Татко така и не се върна у дома през цялото време. Някъде към осмия ден тя можеше да върти ходилото си без схващане и остана само повърхностна болка. Кая изигра кратък буен танц за похвала на ходилото си, съпроводен с писъците: "Справих се, справих се!".

На другата сутрин отново се отправи към плажа да търси още пирати.

"Първото нещо, което ще направя, е да накарам екипажа да извади всички онези пирони."

Всяка сутрин Кая се будеше рано и се вслушваше за тракането от припряното готвене на Мама. Любимата закуска на Мама бяха бъркани яйца от собствените ѝ кокошки, нарязани зрели червени домати и пърженки от царевично брашно, които тя приготвяше, като смесваше брашното с вода и сол и изсипваше сместа върху толкова гореща мазнина, че тя ставаше на мехури и краищата се запържваха като хрускава дантела. Мама казваше, че едно пържене не е пържене, ако не чуваш цвъртенето от другата стая, и през целия си живот, отвореше ли очи, Кая чуваше как пърженките цвъртят в мазнината. Надушваше синкавия дим на горещия царевичен булгур. Сега обаче кухнята беше тиха и студена и Кая се измъкна от леглото на верандата и пое към лагуната.

Изминаха месеци и зимата се настани тихо, както подобаваше на зимите на юг. Слънцето като топло одеяло обгръщаше раменете на Кая и я подмамваше да навлиза все по-навътре в мочурището. Понякога тя чуваше непознати нощни шумове или се стряскаше от паднала твърде наблизо мълния, но когато се спънеше, земята я поемаше. Докато накрая, в един неопределен миг, болката в душата ѝ изтече като вода в пясъка. Пак остана, но надълбоко. Кая положи ръка върху дишащата влажна земя и мочурището ѝ стана майка.

На фона на нажеженото до бяло слънце над главите им пееха цикади. Всички други живинки се бяха скрили от жегата и само безцелно бръмчаха от подраста.