Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Три без пет. Имаме време.

— Какво да правим? — пита госпожа Силия.

Ние ли? Прости ми, Боже, но ми се ще в тази работа да няма никакво „ние“. Госпожа Силия се обръща към мен със зачервени очи:

— Къде да го изхвърлим?

Не мога да я погледна в очите.

— Ами… в кофата за боклук. — Моля те, изхвърли го веднага! — Госпожа Силия захлупва лице върху коленете си, все едно се срамува.

Сега вече дори не казва „ние“. Сега казва „ти“. Ти го направи. Ще извадиш ли мъртвото ми бебе от тоалетната? А какъв избор имам аз? Изстенвам. Плочките притискат тлъстините ми. Размърдвам се, сумтя, опитвам се да измисля нещо. Все пак ми се е налагало да върша и по-гнусна работа, нали? На ум не ми идва нищо по-ужасно, но все трябва да има нещо.

— Моля те — казва госпожа Силия, — не мога да го гледам повече.

— Добре — кимвам аз, все едно знам какво да правя. — Ще се погрижа за онова нещо.

Ставам и се опитвам да мисля практично. Знам къде ще го изхвърля — в бялата кофа за боклук до тоалетната. После ще изхвърля и кофата. Но с какво ще го извадя? С ръка ли? Прехапвам устни и се опитвам да се успокоя. Може би трябва да изчакам. Може би… може би, когато докторът дойде, ще иска да го види! Да го прегледа. Ако успея да раздумам госпожа Силия за няколко минути, може и изобщо да не ми се налага да се разправям с това.

— Ще се погрижим след минутка — успокоявам я аз. — В кой месец бяхте? — Примъквам се по-близо до тоалетната и не смея да млъкна.

— Май в петия месец. Не знам. — Госпожа Силия закрива лице с кърпа. — Взимах си душ и усетих подръпване, болка. Седнах на тоалетната и то излезе. Сякаш искаше да се махне от мен. — Тя пак започва да хлипа и раменете й се тресат.

Внимателно затварям капака на тоалетната чиния и пак сядам на пода. — Сякаш предпочиташе да умре, отколкото да остане в мен и секунда повече.

— Вижте сега, това е Божа работа. Ако нещо не е наред с вътрешностите, природата си има начини да се справи с него. Втория път ще го задържите. — Но тогава се замислям за онези бутилки и ме обзема гняв.

— Сега беше вторият път.

— Мили Боже!

— Оженихме се, защото забременях — разправя госпожа Силия, — но и първото… излезе.

Не мога да се сдържам и секунда повече:

— Тогава защо пиете, да му се не види? Знаете, че няма как да задържите бебето с халба уиски в корема.

— Уиски ли?

О, стига. Не искам и да я поглеждам как ми се прави на невинна. Поне със затворения капак миризмата вече не е толкова силна. Кога ще дойде проклетият лекар?

— Помислила си си, че… — поклаща глава госпожа Силия. — Това е тоник за прихващане. — Тя затваря очи. — От Чоктау в енория Фелишиана…

— От племето чоктау ли? — примигвам аз. Тя е дори по-глупава, отколкото предполагах. — На онези индианци не може да им се има доверие. Не знаете ли, че им отровихме царевицата? Ами ако те се опитват да отровят вас?

— Доктор Тейт каза, че вътре има само меласа и вода — плаче тя в кърпата. — Но трябваше да опитам. Трябваше.

Е, така значи. Изненадвам се как изведнъж се отпускам, какво облекчение изпитвам.

— Няма защо да бързате, госпожо Силия. Повярвайте ми, аз имам пет деца.

— Но Джони иска да има деца веднага. О, Мини — поклаща глава тя. — Какво ли ще направи той с мен?

— Ще го преживее, това ще направи. Ще забрави за тези бебета, защото мъжете бързо забравят такива работи. Ще започне да се надява за следващото.

— Той не знае за това бебе. Не разбра и за предишното.

— Но нали казахте, че заради това се е оженил за вас.

— За първото знаеше — въздъхва силно госпожа Силия. — Сега всъщност ми е за… четвърти път.

Тя спира да плаче, а аз вече не знам как да я успокоя. За минута сме просто две жени, които се чудят защо нещата стоят така.

— Все си мислех — прошепва тя, — че ако почти не мърдам, ако наема прислужница да чисти и готви, може би ще успея да задържа това бебе. — Тя пак се разплаква в кърпата. — Исках това бебе да прилича досущ на Джони.

— Господин Джони е хубав мъж. Има хубава коса…

Госпожа Силия сваля кърпата от лицето си. Аз размахвам ръка пред лицето си и се усещам какво направих току-що. — Трябва да глътна малко въздух. Тук е много горещо.

— Откъде знаеш…?

Озъртам се, опитвам се да измисля някаква лъжа, но накрая просто въздъхвам:

— Той знае. Господин Джони се прибра веднъж и ме завари тук.

— Моля?

— Да, госпожо. Рече да не ви казвам, за да продължите да си мислите колко се гордее с вас. Той много ви обича, госпожо Силия. Видях по лицето му колко ви обича.