Кэтрин Стокетт - Слугинята

Август 1962 г.

Мей Мобли се роди рано една неделна сутрин през 1960 г. Църковно бебе, както му викаме ние. Аз това върша — грижа се за бебетата на белите, а също така готвя и чистя. През живота си съм отгледала седемнайсет деца. Знам как да ги приспя, как да ги накарам да спрат да плачат и да седнат на гърнето още преди майките им да са станали сутрин. Но никога не бях чувала бебе да врещи като Мей Мобли Лийфолт.

Първия ден, от прага я виждам как, почервеняла, се дере от колики и се дърпа от бутилката, като че ли е изгнила ряпа. А госпожа Лийфолт изглеждаше уплашена от собственото си дете.

— Къде бъркам? Защо не мога да го накарам да млъкне?

„То“? Това беше първият знак, че тук нещо не е наред.

Взех розовото, ревящо бебе на ръце. Подрусах го на бедрото си, за да се раздвижат газовете, и след няма и две минути малката спря да плаче и се усмихна. Но до края на деня госпожа Лийфолт не взе бебето си нито веднъж.

Виждала съм много жени да стават тъжни, след като родят. Рекох си, това ще да е. Но в госпожа Лийфолт има и още нещо: не само че все се мръщи, ами е и кльощава. Краката й са толкова тънки, че все едно са й пораснали миналата седмица. На двайсет и три години е, а е дългуреста като четиринайсетгодишно момче. Даже косата й е рядка, кафява и прозрачна. Опитва се да я тупира, но така изглежда още по-рядка. Лицето й има формата на дявола върху кутиите с люти бонбони — с остра брадичка. Всъщност тялото й е толкова възлесто и ъгловато, та нищо чудно, че не може да успокои бебето.

Бебетата обичат дебели хора. Обичат да заровят лице на мишницата ти и да заспят. Обичат и дебели крака. Това го знам със сигурност. Като стана на годинка, Мей Мобли вървеше след мен навсякъде. Щом станеше пет часът, се хващаше за обувката ми „Д-р Шол“, влачеше се по пода и ревеше, като че ли никога нямаше да се върна. Госпожа Лийфолт присвиваше очи и ме гледаше, като че ли съм направила нещо нередно, и отскубваше врещящото бебе от крака ми. Мисля, че това е риск, който поемаш, като даваш на друг да ти отглежда децата.

Сега Мей Мобли е на две години. Има големи кафяви очи и къдрици с цвят на пчелен мед. Но плешивината на тила й малко разваля нещата. Когато е притеснена, между веждите й се образува същата бръчка като на майка й. Доста си приличат, само дето Мей Мобли е дебела. Няма да стане красавица. Струва ми се, че това тревожи госпожа Лийфолт, но Мей Мобли си е моето специално бебе. Изгубих моето момче Трийлор точно преди да стана прислужница на госпожа Лийфолт. Той беше на двайсет и четири години. Не живя достатъчно на този свят. Имаше си малък апартамент на улица „Фоули“. Срещаше се с едно много мило момиче на име Франсис и ми се струва, че някой ден щяха да се оженят, но той не бързаше с тези работи. Не защото си търсеше нещо по-добро, а просто защото си беше от онези, дето много мислят. Носеше големи очила и все четеше. Дори започна да пише своя книга за това, как живеят и работят чернокожите в Мисисипи. Боже, колко се гордеех с него! Но една вечер работил до късно в дъскорезницата на Скалън-Тейлър, товарел в камиона от големите дъски, чиито трески пробиват ръкавиците. Беше твърде дребен, за да върши това, много кльощав, но работата му трябваше. Уморил се. Валяло. Подхлъзнал се от товарната платформа и паднал на пътя. Шофьорът на камиона не го видял и ремаркето премазало дробовете му, преди да успее да се помръдне.

Когато разбрах, той вече беше мъртъв. През онзи ден целият свят потъна в черно. Въздухът ми се струваше черен, слънцето изглеждаше черно. Лежах в леглото и се взирах в черните стени на дома ми. Мини идваше всеки ден да провери дали още дишам и да ме нахрани, та да не умра. Минаха три месеца, преди дори да погледна през прозореца и да видя дали светът още е там. Изненадах се, че той не е свършил само защото момчето ми го нямаше вече.

Пет месеца след погребението се вдигнах от леглото. Облякох бялата си униформа, сложих на врата си малкия златен кръст и отидох да работя при госпожа Лийфолт, защото тя тъкмо беше родила момиченцето. Но не след дълго разбрах, че нещо в мен се е променило. В сърцето ми се бе загнездила някаква горчивина. Усещах, че вече не съм толкова примирена.

— Разтреби къщата, а после приготви от онази пилешка салата — казва госпожа Лийфолт.

Денят за бридж е. Всяка четвърта сряда от месеца. Аз, разбира се, вече съм приготвила всичко — сутринта направих пилешката салата, вчера изгладих покривките. Още повече че госпожа Лийфолт видя как върша всичко това. Само на двайсет и три години е, а обича постоянно да ми нарежда. Още сутринта изгладих синята й рокля — онази с шейсет и петте плохи на кръста, толкова малки, че трябваше да се блещя през очилата, докато гладя. Не мразя много неща в живота, но с тази рокля никак не се разбираме.