Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Погрижи се Мей Мобли да не влиза при нас. Страшно съм й ядосана. Накъса всичките ми листове и пликове за писма на хиляди парченца, а трябва да напиша петнайсет благодарствени бележки за женската организация…

Започвам с приготовленията за приятелките й. Изваждам новия кристален сервиз, подреждам сребърните прибори. Госпожа Лийфолт не посреща гостите си на малка масичка за игра на карти като другите дами. Приготвям масата в трапезарията. Постилам покривка върху голямата пукнатина с формата на буквата „Г“, премествам карето с червените цветя отстрани, за да скрие издрасканото дърво.

Госпожа Лийфолт обича всичко да е изрядно, когато има гости. Сигурно се опитва да компенсира заради малката си къща. Не са богати, личи си. Богаташите не се стараят толкова. Свикнала съм да прислужвам на млади семейства, но ми се струва, че това е най-малката къща, в която съм работила. Само на един етаж е. Стаята им с господин Лийфолт в дъното е прилично голяма, но стаята на момиченцето е мъничка. Трапезарията и дневната са свързани. Имат само две бани, което си е облекчение, защото съм работила в къщи с пет или шест. Отиваше цял ден само да изчистя тоалетните.

Госпожа Лийфолт плаща едва деветдесет и пет цента на час, толкова малко не съм взимала от години. Но след смъртта на Трийлор се хванах, където намерих работа. Хазяинът нямаше да ме чака още дълго. И макар къщата й да е малка, госпожа Лийфолт я беше подредила възможно най-хубаво. Доста я бива с шевната машина. Ако не може да си купи нещо ново, изнамира някакъв син плат и му ушива калъфка.

На входната врата се звъни и аз отварям.

— Здравей, Ейбълийн — казва госпожица Скийтър, защото тя е от онези, дето говорят с прислугата. — Как си?

— Здравейте, госпожице Скийтър. Добре съм. Божке, каква жега е навън.

Госпожица Скийтър е много висока и кльощава. Косата й е руса и е подстригана малко над раменете, защото е къдрава и без да ходи на фризьор. На около двайсет и три години е — колкото госпожа Лийфолт и останалите. Тя оставя дамската си чанта на стола и за миг се размърдва неудобно в дрехите си. Носи бяла дантелена блуза, закопчана догоре като на монахиня, и равни обувки, сигурно за да не изглежда по-висока. Синята пола й е широка в кръста. Госпожица Скийтър винаги изглежда, все едно някой й е наредил какво да облече.

Чувам как госпожа Хили и майка й, госпожа Уолтърс, завиват по алеята и надуват клаксона. Госпожа Хили живее на няма и пет метра, но винаги идва с колата. Отварям й, а тя ме подминава, та решавам, че е време да вдигна Мей Мобли от следобедния й сън. Щом влизам в детската стая, Мей Мобли ми се усмихва и протяга дебелите си ръчички.

— Станала ли си вече, малката? Защо не ме извика?

Тя се засмива и започва да се подрусва радостно, докато чака да я взема. Прегръщам я силно. Струва ми се, че не получава много прегръдки, след като си тръгна за вкъщи, когато идвам на работа, я заварвам да реве в люлката, а госпожа Лийфолт, заета на шевната машина, обръща очи с досада, все едно малката е бездомна котка, която наднича през задната врата. Разбирате ли, госпожа Лийфолт се облича хубаво всеки ден. Винаги е с грим, има навес за колата в двора и двукрил хладилник с вградена камера. Ако я видите в супермаркет „Джитни“, никога не бихте си помислили, че ще остави бебето си да плаче в люлката. Но прислугата знае всичко. Днес обаче е спокойно. Момиченцето само се усмихва.

Аз й викам:

— Ейбълийн.

А тя казва:

— Ей-би.

Аз й река:

— Мила.

А тя:

— Мила.

Аз й казвам:

— Мей Мобли.

А тя вика:

— Ей-би. — А после се смее ли, смее. Така се радва, че вече говори, а да си кажа честно, вече беше крайно време. Трийлор също не продума, докато не стана на две години. Но в трети клас вече говореше по-хубаво от президента на Съединените щати и като се върнеше вкъщи, ръсеше думи като „спрежение“ и „парламентарен“. Като тръгна в прогимназията, играехме на една игра — аз му казвах някоя простичка дума, а той измисляше някоя завъртяна. Аз казвам „домашна котка“, а той „опитомена котка“, аз казвам „миксер“, а той „моторизиран барабан“. Един ден аз казах „мазен“. Той се почеса по главата. Не можеше да повярва, че спечелих играта с простичка дума като „мазен“. Това стана наша тайна шега и означаваше нещо, което не можеш да накараш да изглежда по-добре, колкото и да се опитваш. Започнахме да наричаме баща му „Мазния“, защото няма как да говориш хубаво за човек, напуснал семейството си. Плюс това той беше най-мазният подлец на света.