Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Тази проклета къща е моя и аз плащам за всичко, което влиза вътре! — крещи господин Лийфолт.

Госпожа Лийфолт се опитва да го настигне с онази усмивка на лицето, която казва, че не е доволна. Мушвам се в банята. Минаха два дни от разговора за тоалетната и се надявах, че са забравили за него. Господин Лийфолт отваря задната врата, поглежда към паркирания камион и пак я затръшва.

— Примирявам се с новите дрехи, с проклетите пътувания до Ню Орлиънс с приятелките ти, но това е върхът!

— Но така цената на къщата ще се повиши. Така каза Хили!

Аз още стоя в банята, но едва ли не усещам как госпожа Лийфолт се опитва да задържи усмивката на лицето си.

— Не можем да си го позволим! А и не приемаме нареждания от семейство Холбрук!

За минута всичко утихва. След това чувам топуркане на крачка в ританки.

— Та-ти?

Излизам от банята и влизам в кухнята, защото Мей Мобли е мое задължение. Господин Лийфолт вече е клекнал пред нея. Усмивката на лицето му изглежда като гумена.

— Знаеш ли какво, миличка? Малката се усмихва. Чака да я изненадат приятно. — Няма да отидеш в колеж, защото приятелките на мама не искат да използват същата тоалетна като прислужницата.

Той излиза ядосано и тръшва вратата толкова силно, че малката примигва. Госпожа Лийфолт поглежда надолу към момиченцето и размахва пръст:

— Мей Мобли, знаеш, че не бива да ставаш от креватчето!

А малката поглежда към вратата, която татко й току-що беше затръшнал, после към майка си, която й се мръщи. Бебчето ми преглъща и изглежда, се опитва с всички сили да не заплаче. Втурвам се покрай госпожа Лийфолт, взимам малката и й прошепвам:

— Да вървим в дневната и да си поиграем с говорещата играчка. Как казва магаренцето?

— Непрекъснато става. Тази сутрин три пъти я връщам в креватчето.

— Май трябва да те преобуем. О-хо!

Госпожа Лийфолт казва начумерено:

— Хм, не бях забелязала. — Но вече зяпа през прозореца към камиона с дървата.

Отивам отзад толкова ядосана, че тропам по пода. Малката е лежала в креватчето от осем часа снощи, естествено, че трябва да я преобуят! Я да пробва госпожа Лийфолт да седи дванайсет часа в мръсотията си, без да стане! Поставям малката на масата за повиване и се опитвам да сдържа гнева си. Момиченцето ме гледа, докато свалям пелената. После протяга ръчичката си и ме пипва нежно по устата.

— Мей Мо лоша — казва тя.

— Не, бебче, не си лоша — отвръщам аз и я погалвам по косата. — Добра си. Много, много добра.

Живея под наем на „Джийсъм авеню“ от 1942 г. Може да се каже, че улица „Джийсъм“ си има собствен характер. Всички къщи са малки, но предните дворове са съвсем различни — някои са запуснати и без трева, като плешиви старци. В други има розови и азалиеви храсти, и зелени морави. Моят двор е някъде по средата. Пред къщата имам няколко храста камелии. Тревата е поизсъхнала тук-там, а на мястото, където пикапът на Трийлор стоя три месеца след злополуката, още има голямо жълто петно. Нямам дървета. Но задният ми двор прилича на райска градина. Там са зеленчуковите лехи на съседката ми Айда Пийк. Айда не може да се похвали със заден двор заради боклуците на съпруга си — автомобилни двигатели, стари хладилници и гуми. Все неща, дето той разправя, че ще поправи, но така и не го прави. Така аз не трябва да се занимавам с косенето на тревата, а тя ми дава да бера каквото си поискам и пестя по два-три долара седмично. Каквото остане неизядено, тя го затваря в буркани и ми дава за зимата. Вкусна ряпа, патладжани, цели килограми бамя и кратуни. Не знам как опазва доматите от буболечките, но успява. И са много вкусни.

През онази вечер навън вали като из ведро. Взимам един от бурканите на Айда Пийк със зеле и домати и изяждам последната филия от вчерашния царевичен хляб. После сядам да си прегледам сметките по две причини: билетът за автобуса стана петнайсет цента, а наемът ми се вдигна на двайсет и девет долара на месец. Работя при госпожа Лийфолт от осем до четири, шест дни в седмицата, освен в неделя. Плаща ми по четирийсет и три долара всеки петък, което прави сто седемдесет и два долара на месец. Това означава, че след като платя тока, водата, газта и телефона, ми остават тринайсет долара и петдесет цента на седмица за храна, дрехи, фризьор и дарения за църквата. Да не говорим, че таксата за плащането на сметките по пощата стана пет цента. А подметките на обувките ми за работа така са изтънели, че изглеждат, все едно умират от глад. Новите обувки обаче струват седем долара, което означава, че ще ям зеле и домати, докато се превърна в заека Бреър. Слава Богу, че е Айда Пийк, иначе щях да си стоя гладна.