Кэтрин Стокетт - Слугинята

Около обяд, когато по телевизията почват сериалите ми, под навеса изведнъж утихва. Мей Мобли седи в скута ми и ми помага да чистим боб. Още е неспокойна от сутринта. Май и аз още съм притеснена, но потискам спомена, за да не се тревожа. Отиваме в кухнята и аз й приготвям сандвич с шунка. На алеята работниците влизат в камиона си и те да обядват. Радвам се на спокойствието. Усмихвам се на малката, давам й ягода и си мисля колко хубаво беше, че се оказах тук при караницата с майка й. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако ме нямаше. Тя натъпква ягодата в устата си и ми се усмихва. Струва ми се, че вече е спокойна. Госпожа Лийфолт я няма, затова решавам да звънна на Мини в дома на госпожа Уолтърс и да питам дали си е намерила работа. Но преди да успея, на задната врата се чука. Отварям и виждам, че отпред стои един от работниците. Много е стар. Върху бялата си риза носи гащеризон.

— Здравейте, госпожо. Може ли да ви помоля за малко вода? — пита той.

Не го познавам. Сигурно живее някъде на юг от града.

— Дадено — отвръщам аз. Изваждам от шкафа една картонена чаша с балони по нея, останала от втория рожден ден на Мей Мобли. Знам, че на госпожа Лийфолт няма да й хареса, ако му дам от стъклените чаши. Той изпива всичко на една голяма глътка и ми връща чашата. По лицето му съдя, че е страшно уморен. В погледа му има нещо унило.

— Как върви? — питам.

— Работа като работа — отвръща той. — Още няма вода. Сигурно ще прекараме тръба ей там, от пътя.

— Другото момче иска ли вода?

— Много мило от ваша страна. — Той кимва, а аз отивам да донеса и на приятеля му малка смешна чаша с чешмяна вода. Той не я отнася веднага. — Извинете, но къде… — замълчава за секунда и поглежда надолу към обувките си. — Къде мога да пусна една вода?

Мъжът вдига очи, аз поглеждам към него и за минута просто стоим и се гледаме. Имам предвид, че изпадаме в забавна ситуация. Не смешна, а от онези случаи, в които си мислиш: А така, в къщата има две тоалетни, отвън строят още една и въпреки това този човек няма къде да си свърши работата.

— Ами…

Досега не съм изпадала в такова положение. Робърт, младежът, който чисти двора на всеки две седмици, сигурно ходи до тоалетна, преди да дойде. Но този човек тук е старец. Ръцете му са страшно сбръчкани. Седемдесет години тревоги са оставили толкова следи по лицето му, че прилича на пътна карта.

— Май ще трябва да отидете в храстите зад къщата — казвам аз, но ми се ще думите да не излизаха от моята уста. — Отзад има куче, но няма да ви направи нищо.

— Добре тогава — казва той. — Благодаря.

Гледам го как бавно се връща при колегата си с чашата вода. През останалата част от следобеда трясъците и копаенето продължават. През целия следващ ден в предния двор се разнасят удари с чук и стъргане на лопати. Не питам госпожа Лийфолт какво става, а и госпожа Лийфолт не дава обяснения. Само наднича през вратата час по час, за да види как върви работата. В три часа гюрултията спира, мъжете се качват в камиона и си заминават. Госпожа Лийфолт ги вижда как си тръгват и въздъхва облекчено. После се качва в колата си и отива да върши нещата, които върши, когато не се притеснява, че около къщата й се навъртат двама чернокожи мъже. Малко след това телефонът иззвънява.

— Домът на госпожа Лий…

— Разправя на целия град, че крада! Затова не мога да си намеря работа! Тази вещица ме е изкарала Устатата крадла на окръг Хиндс!

— Чакай малко, Мини, поеми си въздух…

— Тази сутрин преди работа отидох при семейство Ренфроу на улица „Сикамор“, а госпожа Ренфроу само дето не ме изгони от къщата. Рече, че госпожа Хили й казала и че всички знаят как съм откраднала свещника на госпожа Уолтърс!

Усещам, че е стиснала слушалката здраво, все едно се опитва да я счупи с ръка. Чувам гласа на Киндра и се чудя защо Мини вече си е вкъщи. Обикновено си тръгва от работа чак в четири.

— Единственото, което съм направила, е да готвя добра храна на старицата и да се грижа за нея!

— Мини, знам, че си честна. Бог го знае.

Гласът й става тих, все едно пчели притихват върху медна пита.

— Когато влязох в къщата на госпожа Уолтърс, госпожа Хили беше там и се опита да ми бутне двайсет долара. Вика ми: „Вземи ги. Знам, че ти трябват“, а аз само дето не й се изплюх в лицето. Но не го направих. Не, госпожо. — Тя започва да потропва нервно и добавя: — Направих нещо по-лошо.

— Какво?

— Няма да ти кажа. На никого няма да кажа за пая. Но й дадох онова, което заслужава! — Мини вече ридае, а аз изстивам от страх. Не е шега работа да разсърдиш госпожа Хили. — Вече никога няма да си намеря работа, Лирой ще ме убие.