Кэтрин Стокетт - Слугинята

Телефонът ми иззвънява и аз подскачам. Преди даже да кажа „Ало“, чувам гласа на Мини. Тази вечер е до късно на работа.

— Госпожа Хили праща госпожа Уолтърс в старчески дом. Трябва да си намеря нова работа. И знаеш ли кога ще стане това? Другата седмица.

— О, не, Мини.

— Вече си търся. Днес се обадих на десет дами. Нито една не прояви интерес.

Със съжаление трябва да призная, че не съм изненадана.

— Още утре сутринта ще питам госпожа Лийфолт дали знае някой, дето си търси прислуга.

— Чакай малко — казва Мини. Чувам гласа на старата госпожа Уолтърс, а Мини й вика: — За каква ме вземате? Да не съм шофьор? Няма да ви закарам до никакъв кънтри клуб в тоя дъжд.

Като изключим кражбите, най-лошото за една прислужница е да е цапната в устата. Но пък Мини е толкова добра готвачка, че понякога това компенсира.

— Не се тревожи, Мини. Ще си намериш някоя глуха като пън, точно като госпожа Уолтърс.

— Госпожа Хили нещо намеква да ида да работя при нея.

— Какво? — казвам аз възможно най-строго. — Виж, Мини, по-скоро аз ще те издържам, отколкото да ти позволя да работиш при тази зла жена.

— С кого мислиш, че говориш, Ейбълийн? С някоя глупава маймуна ли? Все едно да започна работа в Ку-клукс-клан. А и знаеш, че никога не бих взела мястото на Юл Мей.

— Божке, извинявай. — Просто страшно се изнервям, когато става въпрос за госпожа Хили. — Ще се обадя на госпожа Карълайн в „Хънисакъл“ да питам дали познава някой. И на госпожа Рут ще звънна, тя е толкова добра, че направо ти се къса сърцето. Чистеше къщата всяка сутрин, та да мога после просто да й правя компания. Съпругът й умря от скарлатина, бедният.

— Благодаря. Хайде, госпожо Уолтърс, хапнете лъжичка зелен боб заради мен.

Мини се сбогува и затваря телефона. На следващата сутрин старият камион за дървени трупи пак е там. Тряскането вече е започнало, но господин Лийфолт днес не крачи ядосано наоколо. Предполагам, е разбрал, че е изгубил битката още преди да е започнала. Госпожа Лийфолт седи на кухненската маса в синия си халат и говори по телефона. Малката, с лице, оплескано с нещо червено и лепкаво, е хванала майка си за коленете и се опитва да привлече вниманието й.

— Добро утро, малката — казвам аз.

— Мамо! Мамо! — вика момиченцето и се опитва да се покатери в скута на госпожа Лийфолт.

— Не, Мей Мобли — побутва я надолу госпожа Лийфолт. — Остави мама да говори по телефона.

— Мамо, вдигни — хленчи Мей Мобли и протяга ръчички към майка си.

— Шшт! — изсъсква госпожа Лийфолт.

Взимам бързо малката и я занасям на мивката, но тя продължава да извива врат и да скимти „Мамо, мамо“, за да й привлече вниманието.

— Точно както ти ми каза — кима госпожа Лийфолт на телефонната слушалка. — Един ден, когато се преместим, това ще повиши цената на къщата.

— Ела, малката. Сложи ръчички под водата.

Но малката шава и се извива, и накрая се измъква от ръцете ми. Изтичва право при майка си, вирва брадичка и с всички сили дръпва кабела на телефона. Слушалката пада от ръката на госпожа Лийфолт и се удря в пода.

— Мей Мобли! — викам аз.

Спускам се да я взема, но госпожа Лийфолт я хваща първа. Устните й се разтягат в зловеща усмивка и зъбите й се оголват. Госпожа Лийфолт шляпва момиченцето по голите прасци толкова силно, че подскачам при звука, който се чува. След това госпожа Лийфолт грабва Мей Мобли за ръката и я разтърсва яростно.

— Повече да не си пипнала телефона, Мей Мобли! Ейбълийн, колко пъти съм ти повтаряла да я държиш настрани, докато говоря по телефона?

— Съжалявам — отвръщам аз, вдигам Мей Мобли и се опитвам да я прегърна, но тя реве и се дърпа. Лицето й е зачервено. — Няма нищо, малката, всичко е наред…

Мей Мобли ме поглежда страшно, замахва и пляс! Удря ме право по ухото. Госпожа Лийфолт посочва към вратата и крясва:

— Ейбълийн, и двете излезте веднага!

Занасям малката в кухнята. Толкова съм ядосана на госпожа Лийфолт, че си прехапвам езика. Ако глупачката обръщаше малко внимание на детето си, това нямаше да се случи! Отиваме в стаята на Мей Мобли и аз сядам на люлеещия се стол. Тя хлипа на рамото ми, а аз я галя по гърба, доволна, че детето не може да види яростта по лицето ми. Не искам да си помисли, че се ядосвам на нея.

— Добре ли си, мъничката ми? — прошепвам аз. Ухото ми смъди от удара. Доволна съм, че удари мен, вместо майка си, че тогава не знам какво щеше да й направи онази жена. Поглеждам надолу и виждам червените отпечатъци от пръсти по краката й. — Тук съм, миличка, Ейби е тук — люлея я и я успокоявам, люлея и успокоявам. Но малката не спира да плаче.