Кэтрин Стокетт - Слугинята

Надолу по пътя след „Белхейвън“ е квартал „Уудланд Хилс“, а след него е „Шерууд Форест“, където с километри се простират големи живи дъбове с висящ от тях мъх. Там още никой не живее, но си стои готов, за момента, в който белите решат да се преместят на ново място. После започват фермите. В памуковата плантация „Лонглийф“ живее госпожица Скийтър. Тя не знае, но през 1931 г., по време на Депресията, когато за ядене имахме само дажбите от сирене, берях там памук.

И така, в Джаксън се редят един след друг кварталите на белите, а надолу по пътя изникват и нови. Но негърската част от града, като един голям мравуняк, е заобиколена от държавна земя, която не е за продан. Тъй като ставаме все повече и не можем да се заселваме в околността, нашата част от града вече е пренаселена.

Онзи следобед се качвам на автобус № 6, който върви от „Белхейвън“ до улица „Фариш“. Днес в него пътуват само прислужници, които се прибират вкъщи, облечени с белите си униформи. Бърборим си и се усмихваме една на друга, като че ли автобусът е наш. Не че имаме нещо против да се возят и бели хора — сега седим където си поискаме благодарение на госпожа Паркс 1 1 Роза Паркс — чернокожа американка, която през 1955 г. отказва да отстъпи мястото си в автобуса на бял и арестът й за гражданско неподчинение води до едно от най-големите движения против расовата сегрегация. — Бел.прев. — а просто защото атмосферата е приятелска.

Забелязвам Мини на средната седалка в дъното. Тя е ниска и дебела, с лъскави черни къдрици. Седи с разплути крака и скръстени пред гърдите ръце. По-млада е от мен със седемнайсет години. Ако поиска, Мини сигурно може да вдигне автобуса над главата си. Стара жена като мен има късмет, че й е приятелка. Сядам на мястото пред нея, обръщам се и се заслушвам. Всички обичат да слушат Мини, като разказва.

— … и аз й викам, госпожо Уолтърс, хората искат да гледат голия ви бял дирник, колкото и моя черен задник. А сега влизайте в къщата и си сложете гащи и дрехи.

— На предната веранда? Гола? — пита Кики Браун.

— Задникът й висеше до коленете. Всички в автобуса започват да се смеят, да се кискат и да поклащат глави.

— Божичко, тази жена е луда — казва Кики. — Не знам как все на теб ти се падат лудите, Мини.

— О, като че ли твоята госпожа Патерсън не е луда — рече Мини на Кики. — Кълна се, тя е направо царицата на всички луди.

Целият автобус избухва в смях, защото Мини не обича друг, освен нея, да говори зле за бялата дама, на която прислужва. Това си беше нейната работа и само тя имаше право да злослови.

Автобусът пресича моста и спира на първата си спирка в квартала на чернокожите. Слизат десетина прислужници. Премествам се на освободилата се до Мини седалка. Тя се усмихва и ме сръчква с лакът за поздрав. След това се отпуска на седалката, защото пред мен няма нужда да се преструва.

— Как си? Глади ли плисета тази сутрин?

Кимвам със смях:

— Отне ми час и половина.

— Каква храна си дала на госпожа Уолтърс по време на бриджа днес? Цяла сутрин правих карамелена торта на тази глупачка, а тя не хапна и трошичка.

Сетих се какво каза госпожа Хили днес на масата. Ако беше някоя друга бяла дама, на никой нямаше да му пука, но всички ние искаме да знаем дали госпожа Хили ни е взела на мушка. Просто не знам как да го кажа на Мини. Поглеждам през прозореца, докато минаваме покрай болницата за чернокожи, после покрай сергията за плодове.

— Стори ми се, че чух госпожа Хили да казва нещо от сорта на това, че майка й е измършавяла — казвам аз възможно най-внимателно. — Вика, че може би е недохранена.

Мини ме поглежда.

— Така е казала, а? — После присвива очи и натъртва на името: — Какво още каза госпожа Хили?

Най-добре да й го кажа направо.

— Мисля, че ти е вдигнала мерника, Мини. Просто… внимавай много, когато е наблизо.

— Госпожа Хили трябва да внимава много, когато аз съм наблизо. Какво разправя, че не мога да готвя ли? Мисли, че старата торба с кости не яде, защото не мога да й сготвя ли? — Мини става и мята чантата си на рамо.

— Съжалявам, Мини, казвам ти го само за да се пазиш от нея…

— Ако някога ми го каже в очите, ще си получи заслуженото — заявява Мини и слиза с пухтене по стъпалата.

Гледам я през прозореца как крачи към дома си. С госпожа Хили шега не бива. Божке, май не трябваше да си отварям устата.

След два дни слизам сутринта от автобуса и изминавам пеша пряката до къщата на госпожа Лийфолт. Отпред стои паркиран стар камион за превоз на трупи. В него седят двама чернокожи мъже, единият пие кафе, а другият спи, както си е на седалката. Минавам покрай тях и влизам в кухнята. Господин Райли Лийфолт още си е вкъщи, което се случва рядко. Винаги когато е тук, има вид, сякаш брои минутите, докато се върне на работа в счетоводната си фирма. Даже и в събота. Но днес е ядосан за нещо.