Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Здравейте, госпожице Скийтър. Искате ли да ви донеса нещо?

Тя хвърля поглед към алеята, където госпожа Лийфолт и госпожа Хили си говорят през прозореца на колата.

— Не, просто… чакам.

Подсушавам един поднос с кърпата. Когато я поглеждам скришом, тя още гледа разтревожено през прозореца. Не прилича на другите дами, защото е много висока. Има страшно високи скули. Все свежда сините си очи, което я кара да изглежда срамежлива. С изключение на звука от радиото на плота, нагласено на църковната станция, е тихо. Иска ми се тя да излезе.

— Проповедта на отец Грийн ли предават? — пита госпожица Скийтър.

— Да, госпожо.

Госпожица Скийтър като че ли се усмихва.

— Напомня ми за моята бавачка.

— О, познавах Константин — казвам аз.

Госпожица Скийтър извръща очи от прозореца и ме поглежда.

— Знаеш ли, че тя ме отгледа?

Кимвам и ми се щеше да не бях казвала нищо. Знам твърде много за този случай.

— Опитвам се да открия адреса на семейството й в Чикаго, но никой не го знае.

— И аз не го знам, госпожо.

Госпожица Скийтър отново поглежда през прозореца към буика на госпожа Хили и поклаща леко глава.

— Ейбълийн, онзи разговор… искам да кажа, онова, което каза Хили…

Аз взимам една чаша за кафе и започвам да я търкам здраво с кърпата. — Понякога иска ли ти се… да можеш да промениш нещата? — пита тя.

Не мога да се сдържа. Поглеждам я право в очите. Това е един от най-глупавите въпроси, които съм чувала. Тя се смущава и по лицето й се изписва отвращение, като че ли си е сипала сол в кафето вместо захар. Аз се обръщам и пак се захващам да мия съдовете, за да не ме види как обръщам очи с досада.

— О, не, госпожо, няма нищо.

— Но целият разговор за тоалетната… — И точно при тези думи госпожа Лийфолт влиза в кухнята.

— А, ето къде си била, Скийтър. — Тя поглежда и двете ни малко странно. — Извинете, да не ви прекъсвам?

Ние не казваме нищо и се чудим какво ли е дочула.

— Трябва да тръгвам — казва госпожица Скийтър. — До утре, Елизабет. А когато отваря задната врата, добавя: — Благодаря за обяда, Ейбълийн. — И излиза.

Отивам в трапезарията и започвам да разчиствам масата за бридж. Както си и знаех, госпожа Лийфолт идва след мен, лепнала смутената си усмивка на лицето. Изопва врат, все едно се кани да ме пита нещо. Не обича да говоря с приятелките й, когато не е наоколо. Все иска да знае какво си казваме. Подминавам я и се връщам в кухнята. Слагам малката на високия й стол и се заемам да чистя фурната. Госпожа Лийфолт идва след мен и там, взима една кутия маргарин „Криско“, после я оставя. Малката вдига ръце майка й да я вземе, но госпожа Лийфолт отваря шкафа и се прави, че не я вижда. След това затръшва вратичката и отваря друг шкаф. Накрая просто застава неподвижно. Аз съм на четири крака на пода пред печката. Скоро главата ми вече е толкова навътре във фурната, че все едно се опитвам да се задуша с газ.

— С госпожица Скийтър, изглежда, обсъждахте нещо много сериозно.

— Не, госпожо, тя просто… ме питаше дали искам малко стари дрехи — викам аз, а гласът ми звучи, като че ли идва от дъното на кладенец. Вече съм се изцапала с мазнина до лактите. Вътре вони като от подмишници. Не минава дълго и по носа ми потича пот, а всеки път, като се почеша, на лицето ми се лепва по някой мазен боклук. Ако питате мен, фурната е най-гадното място на света. Като си там, или чистиш, или те опичат. Знам си, че довечера ще сънувам как съм заклещена във фурната и някой пуска газта. Но не си вадя главата от това ужасно място, защото предпочитам всичко друго, само не и да отговарям на въпросите на госпожа Лийфолт за онова, което се опита да ми каже госпожица Скийтър. За онова, дето ме попита дали искам да променя нещо.

След малко госпожа Лийфолт изпухтява и излиза при навеса. Сигурно оглежда къде да построи новата тоалетна за чернокожи.

Ако живеете тука, никога няма да ви мине през ум, но в Джаксън, Мисисипи, има двеста хиляди души. Гледам тези цифри във вестника и се чудя къде са тия хора. Под земята ли живеят? Защото познавам всички от моята страна на моста, както и много бели семейства, но съм сигурна, че не правят общо двеста хиляди души. Шест дни в седмицата хващам автобуса срещу моста „Удроу Уилсън“ и пътувам до мястото, където живеят госпожа Лийфолт и всичките й бели приятели в квартал на име „Белхейвън“. Точно до „Белхейвън“ е центърът на града. Сградата на Капитолия е много голяма и е хубава отвън, но вътре не съм влизала никога. Чудя се колко ли плащат на чистачките там!