Кэтрин Стокетт - Слугинята

Госпожа Силия взима чинията си с бяло месо и изхвърча през люлеещата се врата. Чувам как чинията й изтраква върху дългата лъскава маса в трапезарията, как краката на стола изстъргват по пода. Облягам се на стола, защото коленете ми треперят, и забивам поглед в чинията си. „Да му се не види, пак ме уволниха.“

В събота сутринта се събуждам в седем часа с кънтяща от болки глава и разранен език. Сигурно съм го хапала цяла нощ. Лирой ме поглежда с едно око, защото знае, че нещо се е случило. Разбра още снощи на вечеря и ме надуши и когато се прибра в пет часа сутринта.

— Какво те притеснява? Нямаш неприятности в работата, нали? — пита ме той за трети път.

— Нямам никакви грижи, освен съпруг и пет деца. Лазите ми по нервите. Последното нещо, което трябваше да разбира, е, че съм се скарала с поредната бяла дама и съм уволнена от поредната работа. Обличам си лилавия пеньоар и отивам в кухнята. Лъсвам я до блясък.

— Мамо, къде отиваш? — крясва Киндра. — Гладна съм.

— Отивам у Ейбълийн. Мама иска да се види с някой, който няма да й досажда за пет минути. — Минавам покрай Шугър, седнала на предните стъпала. — Шугър, отиди да направиш закуска на Киндра.

— Но тя яде само преди половин час.

— Е, пак е гладна.

Изминавам двете преки до къщата на Ейбълийн, пресичам улица „Тик“ и тръгвам по „Фариш“. Макар да е горещо като в ада и от черния асфалт вече да се вдига пара, децата си подмятат топки, подритват консервени кутии и скачат на въже.

— Здравей, Мини — казва ми по някой през петнайсет метра.

Аз кимам, но не се спирам на приказка. Не и днес. Минавам напряко през градината на Айда Пийк. Кухненската врата на Ейбълийн е отворена. Тя самата седи на масата и чете една от онези книги, които госпожица Скийтър й носи от библиотеката. Когато чува изскърцването на мрежата, вдига очи. Май по вида ми разбира, че съм ядосана.

— Мили Боже, кой какво ти стори?

— Силия Рей Фут, ето кой — сядам срещу нея.

Ейбълийн става и ми сипва кафе.

— Какво е направила?

Разказвам й за бутилките, които намерих. Не знам защо не й казах още преди седмица и половина, когато ги открих. Може би не ми се е искало да й разправям нещо толкова ужасно за госпожа Силия. А може пък да ми е станало неудобно, защото именно Ейбълийн ми намери тази работа. Но сега съм толкова ядосана, че й разказвам всичко.

— И тогава тя ме уволни.

— Божке, Мини.

— Рече, че ще си наеме друга прислужница. Но кой ще иска да работи при тази жена? Някоя повлекана от фермите, която живее извън града и не знае, че храната се сервира от дясната страна, а чиниите се вдигат от лявата.

— А не помисли ли да й се извиниш? Защо не отидеш в понеделник и не говориш…

— Няма да се извинявам на тази пияница. Никога не съм се извинявала на баща си и няма да се извинявам и на нея.

И двете замълчаваме. Глътвам кафето си и гледам как една конска муха бръмчи по мрежата против насекоми на Ейбълийн и удря грозната си глава: бръм-бръм-бръм, докато не пада на стъпалата. Върти се около себе си като побъркана.

— Не мога да спя. Не мога и да ям.

— Тази госпожа Силия трябва да е най-лошата, на която някога си прислужвала.

— Всичките са лоши. Но тази е най-лошата.

— Нали? Помниш ли онзи път, когато госпожа Уолтърс те накара да платиш кристалната чаша, която счупи? Десет долара от заплатата ти? А после ти разбра, че същите чаши струват по три долара парчето в „Картърс“?

— Аха.

— О, а сещаш ли се за онзи луд господин Чарли, онзи, дето ти викаше чернилка в лицето и си мислеше, че е забавен? И жена му, онази, дето те караше да обядваш навън в средата на януари? Дори веднъж, когато валеше?

— Става ми студено само като се сетя.

— А какво… — Ейбълийн се кикоти и в същото време се опитва да говори. — А какво ще кажеш за онази госпожа Робърта? Как те накара да седнеш на кухненската маса и изпробва върху теб новата си боя за коса? — Ейбълийн си избърсва очите. — Боже, преди, а и след това, не бях виждала черна жена със синя коса. Лирой рече, че приличаш на маце от космоса.

— Никак не беше смешно. Трябваха ми три седмици и двайсет и пет долара, за да стане косата ми пак черна.

Ейбълийн поклаща глава, кикоти се и отпива кафе.

— Госпожа Силия обаче — казва тя, — как се държи тя с теб? Колко ти плаща, за да се криеш от господин Джони и да я учиш да готви? Сигурно по-малко от всички останали.

— Всъщност ми плаща двойно.

— А, вярно. Е, както и да е, нали всичките й приятелки й ходят на гости и трябва да чистиш след тях. Аз я гледам, без да отговарям.