Кэтрин Стокетт - Слугинята

Изтичвам след нея по коридора. След като я хващам, я влача обратно в кухнята.

— Съжалявам, татко — казва Фелиша, защото тя е от онези, които поемат вината всеки път. — Ще наглеждам Киндра. Тя не знае какви ги говори.

Но Лирой удря с длан по масата.

— Никой няма да се забърква в тези работи! Ясно ли е? — И поглежда настойчиво децата.

Обръщам се към печката, за да не види лицето ми. Бог да ми е на помощ, ако разбере какво правим с госпожица Скийтър.

През цялата следваща седмица слушам как госпожа Силия звъни от телефона в спалнята си и оставя съобщения на госпожа Хили, на госпожа Елизабет, на госпожа Паркър, на двете сестри Калдуъл и на още десетина други дами. Обади се дори у госпожица Скийтър, което никак не ми хареса. Аз самата заявих на госпожица Скийтър: „Да не сте посмели да й се обадите! Не заплитайте работата още повече.“ Най-изнервящото обаче е, че след като приключи с тъпите обаждания и затвори, госпожа Силия пак вдига слушалката, за да провери дали ще чуе сигнала свободно.

— Нищо му няма на телефона — казвам й аз. А тя, както прави вече от месец, пак ми се усмихва, все едно има пълен джоб с хартиени пари. — Защо сте в толкова добро настроение? — питам я аз най-накрая. — Господин Джони ли ви зарадва нещо? — понечвам за пореден път да й задам въпроса кога ще му каже, но тя ме изпреварва:

— О, той се държи така мило. Ще мине още доста време, докато му кажа за теб.

— Добре — отвръщам аз искрено. Писна ми от всички тези лъжи. Представям си как тя трябва да се усмихва на господин Джони, докато му поднася котлетите ми, как този мил човек трябва да се преструва, че се гордее с нея, като в същото време знае, че аз съм ги сготвила. Тя става за смях, прави на глупак добрия си съпруг, а мен кара да лъжа.

— Мини, ще ми донесеш ли пощата, ако обичаш? — пита тя, макар да седи напълно облечена, а аз имам масло по ръцете, пране в пералнята и включен миксер, който трябва да наглеждам. Не си мърда пръста като филистимка в неделя, само дето тук всеки ден е неделя. Измивам си ръцете и тръгвам към пощенската кутия, а от мен изтича около литър пот. Все пак нали е само трийсет и седем градуса. В тревата под пощенската кутия са оставили някакъв пакет, висок половин метър. Виждала съм я и преди да разнася тези кафяви кутии и си мислех, че си поръчва някакви кремове за разкрасяване. Но когато го вдигам, виждам, че кашонът тежи. Вътре нещо подрънква, все едно има бутилки с кока-кола.

— Имате колет, госпожо Силия — пускам кашона на кухненския под. Досега никога не съм я виждала да скача толкова бързо. Всъщност единственото нещо, което госпожа Силия прави бързо, е да се облича.

— Това е просто… — промърморва нещо тя. Занася кутията в спалнята си и чувам как затръшва вратата.

След един час отивам в спалнята, за да почистя с прахосмукачката. Госпожа Силия я няма на леглото и не е в банята. Знам, че не е нито в кухнята, нито в дневната, нито навън, при басейна, а тъкмо избърсах прахта в луксозни холове номер едно и номер две и почистих мечката. Което означава, че трябва да е горе. В зловещите стаи. Преди да ме уволнят, защото рекох, че господин Белия мениджър носи перука, чистех балните зали в хотел „Робърт Лий“. От онези големи, празни, необитаеми стаи, в които имаше салфетки със следи от червило и остатъчна миризма от парфюми, ме побиваха тръпки. Същото става и когато се кача на горния етаж в къщата на госпожа Силия. Там има дори една стара люлка, в която е бебешката шапчица на господин Джони и сребърната му дрънкалка, която, кълна се, понякога чувам да дрънка сама. И като се сещам за онова дрънчене, се чудя дали кафявите кашони нямат нещо общо с това, че госпожа Силия през ден се качва горе. Решавам, че е време сама да отида горе и да проверя.

На следващия ден държа госпожа Силия под око и я чакам да се промъкне на горния етаж, за да я видя какви ги върши там. Към два часа тя подава глава в кухнята и ми се усмихва странно. Минута по-късно чувам изскърцването на тавана. Много внимателно тръгвам към стълбите. Макар да ходя на пръсти, чиниите в шкафа дрънчат, а дъските на пода скърцат. Изкачвам бавно стъпалата и чувам собственото си дишане. На най-горното стъпало завивам по дългия коридор. Преминавам покрай отворените врати на спални едно, две и три. Врата номер четири в дъното на коридора е открехната само със сантиметър. Приближавам се. И я виждам през процепа. Седи на жълтото двойно легло под прозореца и не се усмихва. Колетът стои отворен, а на леглото има десетина бутилки, пълни с кафява течност. Усещам как едно парене се надига в гърдите ми, плъзва се по брадичката и устата. И преди съм виждала такива плоски бутилки. Дванайсет години се грижих за безполезен пияница и когато мързеливата пиявица баща ми най-накрая умря, се заклех пред Бог със сълзи на очи, че никога няма да се омъжа за човек, който пие. А после се омъжих точно за такъв. И ето че сега отново се грижа за проклета пияница. Тези бутилки дори не са купени от магазина, а имат червени восъчни тапи, като онези, с които чичо Тод запечатваше домашната си ракия. Мама все ми повтаряше, че истинските алкохолици, като татко, пият домашно сварен алкохол, защото е по-силен. И сега разбирам, че тя е същата глупачка като баща ми и като Лирой, когато се напие с уиски, само дето тя не ме гони с тигана. Госпожа Силия взима една от бутилките и я гледа, все едно Иисус е слязъл от небето и няма търпение той да я спаси. Маха тапата, отпива и въздиша. След това удря три големи глътки и ляга на хубавите възглавници. Разтрепервам се, когато виждам облекчението по лицето й. Толкова е бързала да надигне бутилката, че даже не е затворила проклетата врата! Налага се да стисна зъби, за да не й се разкрещя. Накрая се принуждавам да сляза обратно долу. Госпожа Силия слиза след десет минути, сяда на масата и ме пита дали съм готова за обяд.