Кэтрин Стокетт - Слугинята

Продължавам надолу по улицата и завивам зад ъгъла. Не исках Ейбълийн да разбере. Не искам никой да знае колко важни са за мен тези истории на Скийтър. Сега, след като вече не мога да ходя на срещите на Шърли Бун, само те ми останаха. Не твърдя обаче, че ми е приятно да се срещам с госпожица Скийтър. Всеки път, като се видим, се оплаквам. Мрънкам. Ядосвам се и се горещя. Но работата е там, че ми харесва да разказвам историите си. Имам чувството, че помагам с нещо.

След като си тръгна, тежестта в гърдите ми я няма, стопила се е, и няколко дни мога да дишам. Знам, че има много други „чернокожи“ работи, които мога да направя, освен да разказвам разни случки или да ходя на срещите на Шърли Бун — митингите в града, протестите в Бърмингам, сбирките за право на глас. Но истината е, че не ме интересува много дали ще гласувам. Не ме е грижа дали ще ям на една маса с белите. Интересува ме дали след десет години някоя бяла жена ще нарича момичетата ми мръсни и ще ги обвинява, че са откраднали сребърните прибори. У дома същата вечер слагам зеления боб да къкри и месото да се пържи в тигана.

— Киндра, извикай всички — казвам на шестгодишната си дъщеря. — Вечерята е готова.

— На вечеряаа! — провиква се Киндра, без да мръдне от мястото си.

— Отиди да извикаш баща си като хората! — крясвам й аз. — Какво ти казах по въпроса за викането вкъщи?

Киндра обръща очи, все едно съм я накарала да направи най-голямата глупост на света, и тръгва с демонстративно тропане по коридора:

— На вечеряаа!

— Киндра!

Кухнята е единствената стая в къщата, в която се побираме всички. Останалите са пригодени за спални. С Лирой спим в дъното, до нас е стаичката на Лирой-младши и Бени, а предния хол го направихме на спалня за Фелиша, Шугър и Киндра. И остава само кухнята. Освен ако навън не е ужасно студено, задната врата винаги е отворена, а мрежата затворена, за да не влизат мухи. Непрекъснато се чуват детски викове, коли, съседи и кучешки лай. Лирой идва и сяда на масата до седемгодишния Бени. Фелиша налива в чашите мляко или вода. Киндра донася чиния с боб и месо на баща си и се връща на печката за останалите. Подавам й следващата чиния. — Тази е за Бени — казвам й аз. — Бени, стани и помогни на майка си — казва му Лирой. — Бени има астма. Не бива да прави нищо — но доброто ми момче става и взима чинията от Киндра. Научила съм децата си как да работят. Всички са седнали на масата, освен мен. Тази вечер вкъщи са три от децата. Лирой-младши, който е последна година в гимназия „Лениър“, опакова покупките в „Джитни“ — супермаркета на белите в квартала на госпожа Хили. Шугър, най-голямата ми дъщеря, е в десети клас и тази вечер гледа децата на съседката ни Талула, която е на работа до късно. След работа Шугър ще се прибере пеша и ще закара баща си за нощната смяна във фабриката за тръби, а после ще вземе Лирой-младши от супермаркета. Лирой-старши ще се прибере от работа в четири сутринта с мъжа на Талула. Всичко е уредено. Лирой вечеря, но не вдига очи от вестника до чинията си. Той не е много дружелюбен, когато стане от сън. От печката хвърлям поглед към вестника и виждам, че на първа страница пише за седящата стачка в дрогерията на Браун. Не е групата на Шърли, а някакви хора от Грийнууд. Група бели младежи стоят зад петимата протестиращи, седнали на столовете, и им се подиграват, блъскат ги и изсипват върху главите им кетчуп, горчица и сол.

— Как седят така и не се отбраняват? — посочва снимката Фелиша.

— Защото така трябва — отвръща Лирой.

— Иде ми да се изплюя, като гледам тази снимка — казвам аз.

— Ще говорим за това по-късно. — Лирой сгъва вестника на четири и го пъхва под бедрото си.

Фелиша се обръща към Бени и му казва недостатъчно тихо:

— Добре, че на някой от тези столове не е била мама, иначе всички бели сега щяха да са с избити зъби.

— А мама щеше да е в затвора в Парчман — казва на всеослушание Бени.

Киндра слага ръка на хълбока си:

— А, не. Никой няма да вкарва мама в затвора. Ще пребия тези бели хора с пръчка, докато им потече кръв.

Лирой размахва пръст към всяко от децата:

— Да не съм чул и дума по този въпрос извън къщата. Прекалено опасно е. Чу ли ме, Бени? Фелиша? — После посочва с пръст Киндра: — Ясно ли е?

Бени и Фелиша кимат и забиват очи в чиниите си. Вече съжалявам, че започнах този разговор, и нареждам с поглед на Киндра да не си отваря устата. Но малката многознайница удря с вилицата по масата и става от стола:

— Мразя белите! И ако поискам, ще го кажа на всички!