Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Но защо? Не искам да се храня там сам-самичка, след като мога да обядвам тук с теб — рече госпожа Силия.

Даже не си направих труда да й обяснявам. Госпожа Силия просто е страшно невежа за много неща. Освен това всяка друга бяла жена знае, че има едно време от месеца, когато с Мини не бива да се говори. Дори госпожа Уолтърс знаеше кога нервите на Мини са обтегнати до край. Надушваше карамела в тенджерата и захарта още от вратата. Тогава дори не даваше на госпожа Хили да й идва на гости.

Миналата седмица из цялата къща на госпожа Силия миришеше на захар и масло, все едно е Коледа, макар да беше проклетият юни. Бях напрегната както обикновено и стопявах захарта на карамел. Три пъти я помолих много любезно да ме остави да готвя сама, но тя искаше да остане при мен в кухнята. Рече, че й е самотно да стои цял ден сама в спалнята. Опитах се да не й обръщам внимание. Работата е там, че когато правя карамелена торта, трябва да си приказвам сама, иначе се изнервям. Бъбря си аз:

— Най-горещият ден през юни. Навън е четирийсет градуса.

А тя рече:

— Имате ли климатик у вас? Слава Богу, че тук има, защото израснах без климатик и знам какво е да ти е горещо.

— Не можем да си позволим климатик. Тия проклетници гълтат ток като гъгрица памук. — И започнах да разбърквам по-бързо, защото отгоре захарта вече покафеняваше, а точно тогава трябва много да се внимава и й рекох: — Вече закъсняваме със сметката за тока — защото се бях отплеснала, а тя знаете ли какво ми рече? Вика ми:

— О, Мини, ще ми се да можех да ти дам пари назаем, но напоследък Джони ми задава разни странни въпроси.

Обърнах се да я уведомя, че когато някой негър се оплаква, че парите не му стигат, не означава, че проси, но преди да си отворя устата, вече бях изгорила проклетия карамел.

На неделната служба в църквата Шърли Бун излиза пред паството. С плющящи като знаме устни ни напомня, че „срещата за взаимопомощ“ е в сряда вечер и на нея ще се обсъжда седящата стачка в закусвалня „Улуъртс“ на улица „Еймит“. Дебелата нахалница Шърли размахва пръст и ни казва:

— Срещата е в седем и не закъснявайте. Без извинения! Прилича ми на дебела, бяла, грозна учителка. От онези, дето никой не ще да се жени за тях.

— Ще идваш ли в сряда? — пита ме Ейбълийн.

Прибираме се в най-голямата жега в три часа следобед. В ръката си стискам ветрилото от погребалния дом. Размахвам го толкова бързо, че все едно има мотор.

— Нямам време — отвръщам аз.

— Пак ли ще ме караш да ходя сама? Хайде, ще донеса сладкиш с джинджифил и…

— Казах ти, че не мога да дойда.

Ейбълийн кимва и отвръща:

— Добре. — И продължава да върви мълчаливо.

— Бени… може пак да получи пристъп на астма. Не искам да го оставям сам.

— Аха. Ще ми кажеш каква е истинската причина, когато си готова.

Завиваме по „Джийсъм“ и заобикаляме една кола, която е угаснала от топлинен удар на пътя.

— А, преди да съм забравила, госпожица Скийтър иска да дойде по-рано във вторник — казва Ейбълийн. — Преди седем. Ще можеш ли?

— Боже! — отвръщам аз, отново раздразнена. — Какви ги върша? Трябва да съм луда да издавам тайните на чернокожите пред бяла жена.

— Госпожица Скийтър не е като другите.

— Имам чувството, че сама си говоря зад гърба — отвръщам аз. Срещала съм се с госпожица Скийтър вече поне пет пъти, но не ми става по-лесно.

— Ако искаш, не идвай повече. Не искам да се чувстваш задължена.

Аз не й отговарям.

— Слушаш ли ме още? — пита Ейбълийн.

— Просто… искам децата ми да живеят по-добре. Но е жалко, че с това се занимава бяла жена.

— Ела с мен на срещата за взаимопомощ в сряда. Тогава ще обсъдим въпроса по-подробно — усмихва се леко Ейбълийн.

Знам, че Ейбълийн няма да се откаже. Въздъхвам:

— Имам неприятности, ясно?

— С кого?

— С Шърли Бун — отвръщам аз. — На последната среща всички се бяха хванали за ръце и се молеха да почнат да пускат черните в тоалетните за бели и разправяха как ще седнат мирно на високите столове в „Улуъртс“, и се усмихваха, все едно светът ще стане прекрасно място, и аз просто… избухнах. Казах на Шърли Бун, че задникът й и без това няма да се побере на столовете в „Улуъртс“.

— А какво рече Шърли?

Преправям си гласа като на строга учителка:

— Щом не можеш да кажеш нищо хубаво, по-добре си мълчи.

Когато стигаме до къщата й, поглеждам към Ейбълийн. Тя така се напряга да не се разсмее, че лицето й е станало лилаво.

— Не е смешно — казвам й аз.

— Радвам се, че си ми приятелка, Мини Джаксън. — И ме прегръща силно, докато не обръщам очи с досада и не й казвам да ме пусне.