Кэтрин Стокетт - Слугинята

Никой не би се съгласил, ако не знае за коя бяла дама става въпрос, защото ще се чуди дали я познава и дали е работил при нея. Но госпожица Скийтър не може да ги убеди. Ще ги уплаши още преди да си е отворила устата. Затова тази задача се падна на мен и след като бях попитала едва пет или шест прислужници, всички вече знаеха какво искам още преди да съм казала и три думи. Казват, че не си струва. Питат ме защо се излагам на опасност, след като от това няма да излезе нищо. Предполагам, хората си мислят, че на старата Ейбълийн започва да й хлопа дъската. Тази вечер всички дървени сгъваеми столове са заети. Има над петдесет души, най-вече жени.

— Седни до мен, Ейбълийн — казва Бъртрина Бесъмър. — Голдела, направи място на възрастните.

Голдела скача и ми прави знак да седна. Бъртрина поне още се държи с мен, все едно не съм луда. Настанявам се. Шърли Бун седи, а отпред стои пасторът. Той казва, че тази вечер трябва да проведем спокойна среща в молитви. Разправя, че трябва да се излекуваме. Доволна съм от това. Затваряме очи и започваме да повтаряме след пастора молитви за семейство Евърс, за Мърли, за синовете им. Някои си шептят, говорят тихичко с Бог и в стаята започва да се долавя мълчалива сила, все едно пчели жужат по гребен. Аз се моля наум. След като приключвам, си поемам дълбоко въздух и чакам и другите да свършат. Когато се прибера вкъщи, ще запиша молитвите си. Струва си двойно повечето време, което ще ми отнеме. Юл Мей, прислужницата на госпожа Хили, седи пред мен. Лесно е да я познае човек в гръб, защото има много хубава коса, гладка, без нито един стърчащ косъм. Чувам, че е образована, изкарала почти целия колеж. В нашата църква, разбира се, имаме много умни хора с дипломи от колеж. Доктори, адвокати, господин Крос — собственик на „Саутърн Таймс“, вестника на чернокожите, който излиза всяка седмица. Но Юл Мей е сигурно най-образованата прислужница в нашата енория. Когато я виждам, отново се замислям за грешката, която трябва да поправя. Пасторът отваря очи и ни оглежда мълчаливо.

— Молитвите, които казваме… — Пастор Тороугуд — избоботва плътен глас в тишината.

Обръщам се, всички се обръщат, и виждам на прага да стои Джесъп, внукът на Плантин Фиделия. Той е на двайсет и две–двайсет и три. Ръцете му са свити в големи юмруци.

— Искам да знам — казва той бавно, гневно — какво възнамеряваме да направим по този въпрос.

Пасторът го поглежда непреклонно, като че ли е говорил с Джесъп и преди.

— Тази вечер ще кажем молитвите си до Бог. Следващия вторник ще излезем на мирен протест по улиците на Джаксън. А през август ще се видим във Вашингтон, където ще крачим след доктор Кинг.

— Това не е достатъчно! — казва Джесъп и удря с юмрук по дланта си. — Застреляха го в гръб като куче!

— Джесъп — вдига ръце пасторът, — тази вечер е за молитви. За семейството. За адвокатите по делото. Разбирам гнева ти, синко…

— Молитва? Искате да кажете, че всички вие само ще седите и ще се молите? — Той оглежда всички нас, насядали по столовете. — Мислите си, че молитвите ще попречат на белите да ни убиват ли?

Никой не отговаря, дори пасторът. Джесъп се обръща и си тръгва. Чуваме тежките му стъпки нагоре по стълбите, а после над главите ни, как излиза от църквата. В стаята цари тишина. Пастор Тороугуд е вперил очи няколко сантиметра над главите ни. Странна работа! Той не е от хората, които няма да те погледнат в очите. Всички го наблюдават, всички се чудят какво си мисли, та не може да ни погледне в лицата. И тогава виждам как Юл Мей клати глава, съвсем лекичко, но искрено, и ми се струва, че с пастора и Юл Мей си мислим едно и също. Мислим си за въпроса на Джесъп. А Юл Мей просто отговаря.

Сбирката приключва около осем часа. Онези, които имат деца, си тръгват, а ние, останалите, си взимаме кафе от масата в дъното. Не си говорим много. Хората мълчат. Поемам си въздух и отивам при Юл Мей. Искам само да махна тази лъжа от плещите си. Няма да питам никой друг от присъстващите. Тази вечер никой няма да се върже на миризливия ми препарат. Юл Мей ми кимва и се усмихва любезно. Тя е на около четирийсет години, висока и слаба. Запазила е хубавата си фигура. Още е с бялата си униформа, която й стои чудесно на талията. Винаги носи обеци. Малки златни халкички.

— Чух, че близнаците ще ходят в колежа „Тугалу“ следващата година. Поздравления.

— Надяваме се. Остава ни да съберем още малко пари. Двама наведнъж са много.

— Ти си изкарала доста от колежа, нали?

Тя кимва: