Кэтрин Стокетт - Слугинята

Госпожица Скийтър донесе снощи първата глава от разказите на Мини. Госпожа Уолтърс не беше цвете за мирисане и ако госпожа Хили е видяла нещо по въпроса, не знам какво ще стане с нас. Само се надявам госпожица Скийтър да не е твърде уплашена и затова да разправя, че не е чула нищо. Обличам банския на малката.

— Сега ще трябва да стоиш с горнище. В басейна на клуба не пускат голи бебета. — Както и негри и евреи. Преди работех при семейство Голдман. Евреите в Джаксън ходят да плуват в кънтри клуба в Кълониъл, а негрите в езерото Мей. Тъкмо давам на малката сандвич с фъстъчено масло, когато телефонът иззвънява.

— Домът на госпожа Лийфолт.

— Здравей, Ейбълийн, обажда се Скийтър. Елизабет там ли е?

— Здравейте, госпожице Скийтър… — Поглеждам към госпожа Лийфолт и се каня да й подам слушалката, но тя махва с ръка. Поклаща глава и казва беззвучно „Не. Кажи й, че ме няма.“ — Тя… тя излезе, госпожице Скийтър — казвам аз и гледам госпожа Лийфолт право в очите, докато изричам лъжата. Не разбирам. Госпожица Скийтър е член на клуба, няма да е проблем да я покани.

По пладне трите се качваме в синия „Форд Феърлайн“ на госпожа Лийфолт. До нас на задната седалка стои чанта с термос ябълков сок, соленки със сирене, фъстъци и две бутилки кока-кола, които така ще се сгреят, че ще станат като кафе. На госпожа Лийфолт сигурно й е ясно, че госпожа Хили няма да ни черпи от бара. Само Бог знае защо я е поканила днес. Малката се вози в скута ми на задната седалка. Свалям прозореца и оставям топлия вятър да духа в лицата ни. Госпожа Лийфолт не престава да си набухва косата. Тя е от онези шофьори, дето само спират и пак потеглят и на мен вече ми се повдига, и ми се иска да хване този волан с две ръце. Минаваме покрай магазина за обезценени стоки, после край павилиона за сладолед „Сийли-Лили“. Има един плъзгащ се прозорец от задната страна, за да могат и чернокожите да си купуват сладолед. Краката ми се потят, защото малката седи в мен. Малко след това излизаме на дълъг неравен път, а по пасищата от двете му страни кравите гонят мухите с опашките си. Преброяваме двайсет и шест крави, но след всеки девет Мей Мобли извиква просто „десет“. Само дотолкова може да брои. След около петнайсет минути завиваме по асфалтирана алея. Клубът представлява ниска бяла сграда, заобиколена от бодливи храсти, която не е чак толкова хубава, колкото разправят. На паркинга има цял куп свободни места, но госпожа Лийфолт се замисля за секунда и спира най-отзад. Стъпваме на асфалта, жегата ни обгръща. Хващам с едната си ръка хартиената торба, с другата ръчичката на Мей Мобли и тръгваме бавно и тежко по горещия черен паркинг. С тези разчертани линии за паркиране все едно сме на скара с въглища и се печем като царевични кочани. Кожата ми се обтяга, изгорена от слънцето. Малката се тътри зад мен, увиснала на ръката ми, и изглежда като ударена с мокър парцал. Госпожа Лийфолт пухти и се мръщи на вратата, до която има още двайсет метра, и предполагам, се чуди защо паркира толкова далеч. Главата ми изгаря, после започва да ме сърби, а не мога да се почеша, защото и двете ми ръце са заети и тогава ехааа! някой духва пламъка. Фоайето е мрачно, хладно, истински рай. Известно време примигвам. Госпожа Лийфолт се оглежда заслепена и смутена и аз й посочвам страничната врата.

— Басейнът е натам, госпожо.

Изглежда благодарна, че познавам мястото и не се налага да пита като някоя беднячка. Отваряме вратата и слънцето пак ни заслепява, но сега е приятно, по-хладно. Басейнът искри в синьо. Черно-белите раирани навеси изглеждат чисти. Въздухът мирише на прах за пране. Децата се смеят и се пръскат, а дамите лежат по бански със слънчеви очила и четат списания. Госпожа Лийфолт обхожда всички с поглед и търси госпожа Хили. Мръщи се, защото се чувства не на място, но се усмихва, защото не иска никой да разбере.

— Ето я.

Тръгваме след госпожа Лийфолт покрай басейна до мястото, на което лежи госпожа Хили с червен бански костюм. Разположила се е на шезлонг и гледа как децата й се къпят. Виждам две прислужници, които не познавам, с други семейства, но не и Юл Мей.

— Ето ви и вас! — казва госпожа Хили. — Мей Мобли, приличаш на малка тулумбичка с този бански. Ейбълийн, децата са в детския басейн. Седни на сянка отзад и ги гледай. И не позволявай на Уилям да пръска момичетата.

Госпожа Лийфолт ляга на шезлонга до госпожа Хили, а аз сядам на масата под чадъра на около метър зад дамите. Свалям си чорапите, за да изсъхне потта. От мястото си чувам добре какво си говорят. Госпожа Хили се обръща към госпожа Лийфолт и поклаща глава.