Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Застрелял го е пред очите на децата му, Ейбълийн.

— Ще се молим за семейство Евърс, ще се молим за Мърли… — но думите ми прозвучават толкова кухо, че млъквам.

— По радиото казаха, че цялото му семейство изтичало навън, като чули изстрелите. Разправят, че залитал, целият в кръв, всички деца се изцапали с кръв… — Тя удря с ръка по масата и радиото издрънчава. Стаявам дъх, но ми се завива свят. Аз трябва да съм силната. Аз трябва да успокоя приятелката си. — В този град нищо няма да се промени, Ейбълийн. Живеем в ада, в капан сме. Децата ни са в капан.

Гласът на водещия отново става по-силен:

— … пътят е блокиран от полицаи. Очакваме след малко кметът Томпсън да даде пресконференция…

Тогава ме избива на плач. Сълзите потичат. Пречупват ме думите, че кварталът на чернокожите е обграден от бели хора. Бели хора с оръжия, насочени срещу чернокожите. А кой ще защитава нашите хора? Няма черни полицаи. Мини се взира във вратата, през която излязоха децата. По лицето й се стича пот.

— Какво ще ни направят, Ейбълийн? Ако ни хванат…

Поемам си дълбоко въздух. Тя говори за историите.

— И двете знаем, че ще е нещо много страшно.

— Но какво? Ще ни завържат за камион и ще ни влачат ли? Ще ме застрелят в двора пред очите на децата ми? Или ще ни оставят да умрем от глад?

По радиото започва да говори кметът Томпсън и изказва съболезнования на семейство Евърс. Поглеждам към задната врата и отново изпитвам усещането, че ни наблюдават, сега, след като в стаята звучи гласът на бял.

— Това не е… ние не се борим за граждански права. Само разказваме историите, както са се случили наистина.

Изключвам радиото и хващам Мини за ръката. Седим си така, Мини се взира в кацналата на стената нощна пеперуда, а аз в парчето червено месо, което изсъхва в тигана. Погледът на Мини изглежда страшно самотен.

— Иска ми се Лирой да си беше вкъщи — прошепва тя. Съмнявам се тези думи да са изричани преди в тази къща.

Дни наред Джаксън, Мисисипи, е като тенджера с вряща вода. По телевизора у госпожа Лийфолт гледам как купища чернокожи излизат по „Хай стрийт“ в деня след погребението на господин Евърс. Триста арестувани. Във вестника на чернокожите пише, че на църковната служба са отишли хиляди черни, но белите се броели на пръстите на едната ръка. Полицията знае кой го е извършил, но не казват името му. Разбирам, че семейство Евърс няма да погребат Медгар в Мисисипи. Тялото му ще бъде закарано във Вашингтон, в гробището „Арлингтън“, и предполагам, че Мърли е страшно горда заради това. И би трябвало. Но ако бях на нейно място, щях да искам да го погребат тук, наблизо. Във вестника чета как дори президентът на Съединените щати е казал на кмета Томпсън, че трябва да се старае повече. Да направи комитет от черни и бели и да решат проблемите тук. Но кметът Томпсън му рекъл — на президента Кенеди: „Няма да сформирам междурасов комитет. Нека не се залъгваме. Вярвам в разделението на расите и така и ще бъде.“ Няколко дни по-късно кметът отново говори по радиото.

— Джаксън, Мисисипи, е кътчето, което най-много прилича на рая — казва той. — И ще продължава да бъде такова до края на дните ни. За втори път през последните два месеца в списание „Лайф“ пише за Джаксън, Мисисипи. Този път обаче сме на корицата.

В дома на госпожа Лийфолт не се обелва и думичка за Медгар Евърс. Сменям станцията, когато тя се връща от срещата си за обяд. Държим се, все едно си е един обикновен летен следобед. От госпожа Хили все още няма ни вест, ни кост и вече ми се повдига от непрестанната тревога. Един ден след погребението на Евърс на гости идва майката на госпожа Лийфолт. Тя живее в Грийнууд, Мисисипи, и е тръгнала към Ню Орлиънс. Госпожа Фредерикс не чука, а направо влиза в дневната, където аз гладя. Тя ми се усмихва кисело. Аз отивам да кажа на госпожа Лийфолт кой е дошъл.

— Мамо! Много си подранила! Сигурно си станала призори, надявам се да не се преуморяваш! — Госпожа Лийфолт се втурва в дневната и по пътя си светкавично събира разхвърляните играчки. Хвърля ми поглед, който казва „сега“. Аз прибирам в коша смачканите ризи на господин Лийфолт и взимам кърпа, с която да избърша омазаното с желе лице на малката. — Днес изглеждаш много свежа и стилна, мамо! — Госпожа Лийфолт така се напряга да се усмихва, че очите й ще изскочат. — Вълнуваш ли се от предстоящото пазаруване?

По хубавия буик, който кара, и скъпите й обувки с катарами, съдя, че госпожа Фредерикс има много повече пари от господин и госпожа Лийфолт.