Кэтрин Стокетт - Слугинята

На следващата сутрин госпожа Скийтър паркира кадилака на алеята на госпожа Лийфолт. Аз държа в ръцете си сурово пиле до включената печка, а Мей Мобли мрънка, защото умира от глад, но аз не издържам и секунда повече. Госпожица Скийтър иска госпожа Лийфолт да направи списък с момичетата в един от комитетите, а госпожа Лийфолт отвръща:

— Ръководител на комитета по сладкишите е Илейн.

Госпожица Скийтър й вика:

— Но председателят на комитета по сладкишите е Роксан.

А госпожа Лийфолт й отговаря:

— Не, Роксан е съпредседател по сладкишите, а Илейн е ръководителят.

А аз така се изнервям от целия този разговор за сладкишите, че ми идва да побутна госпожица Скийтър с омазания си от пилето пръст, но знам, че за мен е по-добре да не ги прекъсвам, и не го правя. Изобщо не споменават за чантата. Докато се усетя, госпожица Скийтър си тръгва. Божке! Същия ден след вечеря двете с онази хлебарка се гледаме от противоположните ъгли на кухнята. Тя е голяма два-три сантиметра. По-черна е и от мен. Крилете й издават пукащ звук. В ръката си държа обувка. Телефонът звънва и аз подскачам.

— Здравей, Ейбълийн — казва госпожица Скийтър и чувам как някаква врата се затваря. — Извинявай, че се обаждам толкова късно.

Въздъхвам облекчено:

— Добре, че се обадихте.

— Исках да те питам дали имаш някакви… вести. Имам предвид, от други прислужници.

Госпожица Скийтър звучи странно. Някак стегнато. Напоследък сияе като светулка, толкова е влюбена. Сърцето ми се разтуптява. Но не минавам направо на въпроса. Не съм сигурна защо.

— Попитах Кори, която работи при семейство Куули. Тя ми отказа. После питах Ронда и сестра й, която прислужва у Милър… но и двете не се съгласиха.

— А Юл Мей? Говорила ли си с нея напоследък?

Чудя се дали затова госпожица Скийтър не се държи странно. Разбирате ли, малко я послъгах. Преди месец й казах, че съм попитала Юл Мей, но не го направих. Не само защото не познавам добре Юл Мей, а по-скоро защото тя е прислужницата на госпожа Хили. А от всичко, свързано с нейното име, ме побиват тръпки.

— Не, не съм говорила с нея скоро. Може да… я попитам пак — лъжа аз, макар да не ми се иска. После пак започвам да си играя с молива. Готвя се да й кажа какво рече госпожа Хили.

— Ейбълийн — казва госпожица Скийтър с разтреперан глас, — трябва да ти кажа нещо.

Госпожица Скийтър замълчава и усещам напрежение, като затишие пред буря.

— Какво е станало, госпожице Скийтър?

— Забравих си чантата. На срещата на женската организация. Хили я е прибрала.

Присвивам очи, все едно не съм чула добре.

— Червената ли? — Тя не отговаря. — О… Божке! — вече започвам да схващам и ми призлява. — Разказите ви бяха в страничния джоб с капака, в друга папка. Мисля, че е намерила само законите на Джим Кроу, една… брошура, която взех от библиотеката… но не съм сигурна.

— О, госпожице Скийтър — затварям аз очи. Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ на Мини…

— Знам. Знам — казва госпожица Скийтър и се разплаква по телефона.

— Добре, добре, няма нищо — опитвам се да преглътна яда си. Казвам си, че е станало случайно. Мърморенето ми няма да помогне по никакъв начин. Но въпреки това…

— Ейбълийн, ужасно съжалявам. Минават няколко секунди, през които чувам само ударите на сърцето си. Бавно и страховито мозъкът ми започва да свързва няколкото неща, които тя ми каза, и онова, което аз вече знам.

— Кога стана това? — питам аз.

— Преди три дни. Исках да разбера какво е видяла, преди да ти кажа.

— Говорили ли сте с госпожа Хили? — Само за малко, когато отидох да взема чантата. Но се виждах с Елизабет и Лу Ан, и още няколко момичета, които познават Хили. Никоя не спомена нищо по въпроса. Затова… затова те попитах за Юл Мей. Чудех се дали не е дочула нещо на работа.

Поемам си дълбоко въздух, защото следващите ми думи няма да й харесат:

— Аз чух нещо. Вчера. Госпожа Хили го каза на госпожа Лийфолт.

Госпожица Скийтър мълчи. Имам чувството, че очаквам всеки момент през прозореца ми с трясък да влети тухла.

— Разправяше как господин Холбрук ще се кандидатира за Сената и че вие подкрепяте чернокожите, и рече, че… е прочела нещо. Разтрепервам се, щом го казвам на глас. Още премятам молива в ръката си.

— Спомена ли нещо за прислужниците? — пита госпожица Скийтър. — Искам да кажа, тя се разстрои само когато говореше за мен, или спомена и вас с Мини?

— Не, само за вас говореше.

— Добре — госпожица Скийтър издиша шумно в слушалката. Струва ми се разстроена, но тя няма представа какво ще се случи с мен, с Мини. Не знае за малките остри инструменти, които белите дами използват. За почукването на вратата късно вечерта. Че белите мъже си умират да чуят, че някой черен ядосва белите, и чакат, готови с дървени бухалки, с кибритени клечки. Трябва им само най-незначителен повод. — Не мога да твърдя със сигурност, но… ако Хили беше разбрала нещо за книгата или за теб, и особено за Мини, щеше да го разкаже на целия град. Замислям се над думите й и ужасно ми се иска да й повярвам. — Вярно е, че никак не обича Мини Джаксън. — Ейбълийн — казва госпожица Скийтър и усещам как потреперва. Спокойствието в гласа й се пропуква. — Можем да спрем. Ще те разбера напълно, ако решиш да се откажеш.