Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Съжалявам, Ейб. Не мога повече.

Тогава се паникьосах. Тя наистина щеше да си тръгне. Мини не бива да се отказва. Тя е единствената прислужница, освен мен, която се съгласи да говори. Затова се пресегнах и издърпах листа на госпожа Хили изпод тетрадката на госпожица Скийтър. Пръстите ми спряха на сантиметри от лицето на Мини. Тя погледна листа.

— Какво е това?

Аз я погледнах безизразно. Свих рамене. Не биваше да показвам, че искам да го прочете, защото в такъв случай Мини напук нямаше да го погледне. Мини взе листа и започна да чете. След малко вече виждах всичките й предни зъби. Но не се усмихваше. После тя погледна госпожица Скийтър за един дълъг и напрегнат миг и рече:

— Е, тогава може пък да продължим. Но няма да ми се бъркате в личната работа, разбрахте ли?

Госпожица Скийтър кимна. Учи се.

Разбърквам яйчената салата за обяда на госпожа Лийфолт и малката, а отстрани подреждам кисели краставички за украса. Госпожа Лийфолт седи на кухненската маса с Мей Мобли и й разправя как през октомври ще дойде бебето, как се надява да не е в болницата за сбирката на випуска от „Ол Мис“, как може да си има братче или сестриче и как ли да го кръстят. Хубаво е да я види човек така да си говори с детето. Почти цяла сутрин госпожа Лийфолт клюкарства по телефона с госпожа Хили, без да забелязва малката. А щом се появи бебето, Мей Мобли няма да получи и капчица внимание от майка си. След обяда извеждам малката в задния двор и пълня зеления пластмасов басейн. Навън вече е трийсет и пет градуса. Мисисипи има най-хаотичното време в страната. През февруари навън е минус десет и на човек му се ще пролетта вече да идва, а на следващия ден става трийсет градуса и продължава, и през следващите девет месеца не захладнява. Слънчево е. Мей Мобли седи в средата на басейна по долнище на бански. Първата й работа е да свали горнището. Госпожа Лийфолт излиза навън и казва: — Изглежда, се забавлявате! Ще се обадя на Хили да доведе Хедър и Уил. И преди да се усетя, трите деца вече си играят в басейна, пръскат се с вода и си прекарват чудесно. Хедър, момиченцето на госпожа Хили, е много сладко. По-голяма е от Мей Мобли с половин година и Мей Мобли я обожава. Хедър има тъмни, лъскави къдрици и лунички, и е много бъбрива. Горе-долу като умалено копие на госпожа Хили е, само че й отива повече, защото е дете. Малкият Уилям-младши е на две години. Косата му е почти бяла и не обича да говори. Само щапука наоколо като пате и ходи след момичетата из високата трева по краищата на двора, до люлките, които се кривят на една страна, ако се залюлееш твърде силно, и ме плашат до смърт, и обратно в детския басейн. Едно трябва да й се признае на госпожа Хили — много си обича децата. През пет минути целува малкия Уил по главата. Или пита Хедър дали се забавлява. Или я вика при себе си, за да я прегърне. А и Хедър обожава майка си. Гледа госпожа Хили, все едно е Статуята на свободата. Иде ми да се разплача, като видя такава обич. Дори когато става въпрос за госпожа Хили. Защото се сещам за Трийлор и колко ме обичаше той. Харесва ми, като видя дете, което обожава майка си. Ние, възрастните, седим под сянката на магнолията, докато децата си играят. Аз седя, както е редно, на няколко метра от дамите. Те са постлали кърпи върху черните железни столове, които се напичат от слънцето. На мен ми е добре на зеления пластмасов сгъваем стол. Така ми е хладно на краката. Гледам как Мей Мобли кара голата кукла Барби да скача във водата от ръба на басейна. Но хвърлям по едно око и на дамите. Забелязах как госпожа Хили изглежда щастлива и засмяна, когато говори с Хедър и Уилям, но всеки път, като се обърне към госпожа Лийфолт, се усмихва презрително.

— Ейбълийн, ще ми налееш ли още студен чай, моля те? — пита госпожа Хили.

Ставам и отивам да взема каната от хладилника.

— Ето това не разбирам — дочувам да казва госпожа Хили, когато се приближавам към тях. — Никой не иска да седи на една и съща тоалетна чиния с тях.

— Странна работа — казва госпожа Лийфолт, но когато пристигам с пълните чаши, тя млъква.

— Благодаря ти — казва госпожа Хили. После ме поглежда искрено озадачена и ме пита: — Ейбълийн, нали ти харесва да си имаш собствена тоалетна?

— Да, госпожо. — Тя продължава да говори за клозета, въпреки че минаха вече шест месеца.

— Разделени, но равни — обръща се госпожа Хили към госпожа Лийфолт. — Според губернатор Рос Барнет така е правилно, а не можем да спорим с управниците.

Госпожа Лийфолт плясва с ръка по бедрото си, все едно иска да смени темата с нещо по-интересно. Съгласна съм с нея. Да вземат да си говорят за нещо друго.