Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Отивам да занеса чека със заплатата на прислужницата си… Константин. Забравих да й платя.

Още един полицай отби, слезе от колата си и дойде до прозореца.

— Защо ме спряхте? — попитах аз пискливо. — Нещо случило ли се е?

Сърцето ми биеше силно в гърдите. Ами ако претърсят чантата ми?

— Някакви хулигани от Севера създават неприятности. Ще ги хванем, госпожо — каза той и потупа палката си. — Свършете си работата и се връщайте.

На улицата на Ейбълийн паркирах още по-далеч от дома й. Заобиколих отзад, вместо да почукам на предната врата. През първия един час треперех толкова силно, че едва прочетох въпросите, които си бях записала, на Мини.

Хили удря с чукчето, за да обяви, че заседанието започва след пет минути. Отивам до стола си и сядам с чанта в скута. Започвам да тършувам из нея, внезапно притеснена заради брошурата на Джим Кроу, която откраднах от библиотеката. Всъщност в чантата е целият ми труд — интервютата с Ейбълийн и Мини, бележките за книгата, списък с прислужници, към които може би ще се обърна, едно писмо в отговор на инициативата на Хили, което така и не изпратих — всичко, което не мога да оставя вкъщи от страх майка да не се разрови във вещите ми. Държа ги в един страничен джоб с цип и капак върху него. От тази страна чантата е по-издута. — Скийтър, памучните ти панталони са страшно сладки, защо не си ги носила преди? — пита Каръл Рингър, седнала през няколко стола от мен, а аз я поглеждам с усмивка и си мисля: „Защото не бих се осмелила да дойда на среща със стари дрехи, нито пък ти.“ Въпросите, свързани с дрехи, ме дразнят, след като майка ми ме тормози по този въпрос от години. Усещам, че някой поставя ръка на другото ми рамо, обръщам се и виждам как Хили е сложила пръст в чантата ми, точно върху брошурата.

— Носиш ли бележките за следващия бюлетин?

Дори не съм я видяла кога се е приближила.

— Не, чакай! — казвам аз и бутвам брошурата обратно между листовете. — Трябва да поправя нещо. Ще ти ги донеса малко по-късно.

Поемам си дълбоко въздух. На подиума Хили поглежда часовника си и върти чукчето в ръка, сякаш си умира да удари с него. Бутвам чантата под стола си. Най-накрая заседанието започва. Записвам новините за БГАД, кой е в списъка с прегрешилите, кой не е донесъл консерви. Календарът със събития е пълен със срещи на комитетите и бебешки тържества и аз се въртя на дървения си стол с надеждата срещата да свърши скоро. Трябва да върна колата на майка преди три часа. Час и половина по-късно, чак в три без петнайсет, изхвърчам от горещата зала и се спускам към кадилака. Ще ме включат в списъка с прегрешилите, тъй като си тръгнах по-рано, но Господи, кое е по-лошо — гневът на майка или гневът на Хили? Влизам в къщата пет минути по-рано, тананикам си „Обичай ме“ и си мисля, че трябва да си купя къса пола като онази, която Джени Фуший носеше днес. Каза, че си я е взела в Ню Йорк от „Бергдорф Гудман“. Майка ще се побърка, ако се появя с пола над коляното, когато Стюарт дойде да ме вземе в събота.

— Мамо, прибрах се — провиквам се по коридора. Взимам си кока-кола от хладилника, въздъхвам и се усмихвам, чувствам се добре, силна. Тръгвам към входната врата, за да си взема чантата и да се заема с обединяването на разказите на Мини. Виждам, че й се говори за Силия Фут, но щом я спомене, винаги млъква и сменя темата. Телефонът иззвънява и аз вдигам, но търсят Паскагула. Записвам съобщението в бележника. Обажда се Юл Мей, прислужницата на Хили.

— Здравей, Юл Мей — казвам аз и в същото време си мисля колко малък е градът. — Ще й предам, че си я търсила, когато се прибере.

Облягам се за малко на шкафа и ми се иска Константин пак да е тук като едно време. Колко обичах да й разказвам подробно как е минал денят ми. Въздъхвам, изпивам колата и отивам до входа за чантата си. „Хм“, казвам си наум и се качвам по стълбите, но светът вече не ми се струва така розов, а по-скоро бледожълт. Ходих ли вече на горния етаж? Претърсвам цялата стая, но не я намирам никъде. Накрая заставам неподвижно и по гърба ми бавно се прокрадва паниката. Всичко е в чантата. „Майка“, минава ми през ум, изтичвам на долния етаж и надниквам в дневната. Но изведнъж осъзнавам, че чантата не е в майка — сещам се къде е и цялото ми тяло изтръпва. Забравила съм я в сградата на женската организация! Толкова бързах да върна колата на майка вкъщи. И когато телефонът иззвънява, знам, че в другия край на линията е Хили. Грабвам слушалката от стената. Майка се провиква за довиждане от входната врата.