Кэтрин Стокетт - Слугинята

Правя се, че не съм я чула, и излизам навън под яркото слънце. Днес за пръв път през живота си крада. Изпитвам леко задоволство, че това се случи в смяната на Сузи. Както може и да се очаква, с приятелките ми се чувстваме най-добре на различни места. Елизабет си е най-добре наведена над шевната машина, докато се опитва да скрои живота си така, че да изглежда като от витрината на магазин. Аз — пред пишещата машина, докато пълня страниците с неща, които никога няма да намеря смелост да кажа на глас. А Хили се чувства най-добре на подиума пред шейсет и пет жени, на които заявява, че три консерви на човек не са достатъчни, за да нахранят всички онези БГАД. Което ще рече Бедните гладуващи африкански дечица. Мери Джолийн Уокър обаче смята, че са предостатъчно.

— А и не излиза ли скъпо да се изпратят всички тези консерви на другия край на света, в Етиопия? — пита Мери Джолийн. — Не е ли по-разумно просто да им изпратим чек?

Срещата не е започнала официално, но Хили вече е заела мястото си зад катедрата. Погледът й е трескав. Тази среща не е от редовните вечерни сбирки, а е извънредно следобедно заседание, което Хили свика. През юни много от членовете на организацията заминават извън града за лятната си ваканция. След това, през юли, Хили заминава на ежегодната си триседмична почивка на морето. Ще й е трудно да се довери на един цял град да функционира нормално, докато я няма. Хили обръща очи с досада.

— На тези примитивни хора не се дават пари, Мери Джолийн. В пустинята няма супермаркет „Джитни“. А и как ще разберем дали с тях купуват храна за децата си? С парите ни по-скоро ще отидат в местната вуду шатра и ще си направят сатанинска татуировка.

— Добре — предава се Мери Джолийн с безизразно лице и глуповат поглед. — Щом казваш.

Именно заради това хипнотизиращо въздействие върху хората Хили преуспява в ролята си на президент на женската организация. Проправям си път през пълната зала и усещам как всички очи ме следят, все едно ме следва сноп светлина. Стаята е пълна с ядящи торта, пиещи диетична кола, пушещи цигари жени на моята възраст. Някои от тях си шушнат и хвърлят погледи към мен.

— Скийтър — казва Лиза Пресли, преди още да съм стигнала до кафеварките, — вярно ли е онова, което чувам, че преди няколко седмици си ходила в „Робърт Лий“?

— Вярно ли е? Наистина ли ходиш със Стюарт Уитуърт? — добавя Франсис Грийнбоу.

Повечето от въпросите не са злонамерени, за разлика от онзи на Сузи в библиотеката. Въпреки това аз свивам рамене и се опитвам да не обръщам внимание на факта, че когато поканят на среща някое обикновено момиче, това е просто любопитна информация, но когато поканят Скийтър Филън, си е цяла новина. Но е вярно. Виждам се със Стюарт Уитуърт, при това от три седмици. Два пъти в хотел „Робърт Лий“, ако броим катастрофалната среща, и още три пъти на предната веранда у нас на по питие, преди той да си замине за Виксбърг. Баща ми дори остана буден след осем часа, за да си поговори с него.

— Лека нощ, синко. Предай на сенатора колко сме му благодарни, че отхвърли онзи закон за данъка върху фермите.

Майка трепери, раздвоена между ужаса, че ще проваля всичко, и радостта, че в крайна сметка харесвам мъже. Чудодейният ми ореол ме следва, докато си проправям път към Хили. Момичетата ми се усмихват и ми кимат.

— Кога ще се виждате пак? — това вече е Елизабет, която усуква в ръцете си салфетка и ме гледа с облещени очи, сякаш е станала свидетел на автомобилна катастрофа. — Уговорихте ли се?

— Утре вечер, веднага щом пристигне.

— Добре — усмивката на Хили е широка като на дете пред витрината на сладкарница. Копчето на червеното й сако сякаш всеки момент ще изхвръкне. — Тогава ще си направим двойна среща. Не казвам нищо.

Не искам Хили и Уилям да идват с нас. Искам да съм само със Стюарт и той да гледа мен и само мен. Два пъти, докато оставахме насаме, той отметна косата, паднала в очите ми. Ако са с нас, може да не го направи.

— Уилям ще се обади на Стюарт довечера. Хайде да отидем на кино!

— Добре — въздъхвам аз. — Нямам търпение да гледам „Този луд, луд свят“. Ще е забавно, нали? Аз и ти, и Уилям и Стюарт.

Струва ми се подозрително как подрежда имената по двойки. Сякаш целта е Уилям и Стюарт да са заедно, а не аз и Стюарт. Знам, че е просто параноя. Но напоследък всичко ме кара да заставам нащрек.

Преди две вечери, докато прекосявах моста към квартала на чернокожите, ме спря полицай. Той светна с фенерче в кабината на пикапа и освети чантата. Поиска ми шофьорската книжка и ме попита къде отивам.