Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Той от кои Уитуърт е, от онези в Грийнууд, или от онези в Начез?

— Той е синът на сенатора.

Майка зяпва толкова рязко, че брадичката й се удря в перлената огърлица. Слизам на долния етаж, покрай редицата детски портрети. По цялата стена има снимки на Карлтън, които проследяват живота му до онзи ден. Последната моя снимка е, откакто бях на около дванайсет години.

— Майко, остави ни насаме.

Наблюдавам я как бавно се оттегля в стаята си, като хвърля един поглед през рамо, преди да изчезне. Излизам на верандата. Три месеца след срещата ни на верандата стои самият Стюарт Уитуърт, облечен с тютюневи панталони, синьо сако и червена вратовръзка, все едно се е нагласил за неделен обяд. Задник.

— Какво те води насам? — питам аз. Обаче не се усмихвам. Нямам намерение да му се усмихвам.

— Аз просто… наминавам.

— Добре. Искаш ли нещо за пиене? Или направо да ти донеса цялата бутилка бърбън?

Той се мръщи. Носът и челото му са розови, сякаш е работил на открито.

— Виж, знам, че… мина доста време, но дойдох да ти се извиня.

— Кой те изпрати? Хили ли? Или Уилям?

— На верандата има осем празни люлеещи се стола, но не го каня да седне. Той поглежда към западната нива с памук, където слънцето се спуска над земята. Пъха ръце в джобовете си като дванайсетгодишен хлапак.

— Знам, че онази вечер… се държах грубо и много мислих за това и…

В този момент започвам да се смея. Умирам от срам, че идва тук и ми припомня случката.

— Виж сега — казва той. — Повторих на Хили десет пъти, че не съм готов да изляза на среща. Изобщо не бях готов…

Стисвам зъби. Не мога да повярвам, че ме напушва плач — та срещата беше преди месеци! Но си спомням ясно колко унижена се почувствах онази вечер, как се бях надявала като глупачка, че може да излезе нещо.

— Тогава защо изобщо се съгласи да излезеш с мен? — Не знам — поклаща глава той. — Знаеш я каква е Хили.

Стоя и чакам да каже защо точно е дошъл. Той прокарва пръсти през светлокафявата си коса. Толкова е гъста, че прилича почти на телена четка. Изглежда уморен. Извръщам очи, защото е сладък като прекалено пораснало на височина момче, а точно сега не искам да мисля за това. Искам да си тръгне… не искам никога вече да се чувствам толкова ужасно, но въпреки това се чувам да казвам:

— Какво имаш предвид под това, че не си бил готов?

— Просто не бях готов. Не и след случилото се.

Гледам го настойчиво.

— Очакваш да отгатна ли?

— С Патриша ван Девендър се сгодихме миналата година и тогава… Мислех, че знаеш.

Той сяда на един от люлеещите се столове. Аз обаче не сядам до него. Но не му казвам и да си ходи.

— Какво, с някой друг ли е избягала?

— Де да беше така! — Той се хваща за главата и промърморва: — Това щеше да е песен в сравнение с онова, което стана.

Не си позволявам да му кажа какво мисля всъщност — че сигурно заслужава каквото и да му е сторила тя, но в момента той изглежда жалък. Сега бърбънът не му дава сили да се перчи и започвам да се чудя дали непрекъснато не е такава жалка картинка.

— Ходехме от петнайсетгодишни. Знаеш как е, когато си с някого от години. Не знам защо правя признанието, освен че просто нямам какво да губя.

— Всъщност не знам. Никога не съм имала гадже.

Той вдига очи към мен и лекичко се засмива.

— Значи, това било.

— Какво? — изтръпвам, като си припомням забележките му за трактора и тора.

— Ти си… различна. Досега не съм срещал човек, който да казва точно каквото мисли. Поне жена, де.

— Повярвай ми, мога да кажа още много неща.

Той въздъхва.

— Когато видях изражението ти до пикапа… Аз не съм такъв. Всъщност не съм такъв кретен.

Извръщам засрамено очи. Започвам да схващам, че може би има предвид, че съм различна не защото съм странна и ненормално висока. А може би, че съм различна по положителен начин.

— Дойдох да те питам дали не искаш да отидем на вечеря в града. Можем да поговорим — казва той и става. — Може… не знам, този път да се изслушваме.

Стоя слисана на верандата. Очите му са сини и ясни и са така втренчени в мен, сякаш наистина го интересува дали ще се съглася. Поемам си дълбоко въздух и се готвя да приема — все пак как точно аз да му откажа — и той прехапва долната си устна в очакване. Но тогава си спомням колко пренебрежително се беше държал. Как се напи, защото беше твърде нещастен, че трябва да излезе с мен. Спомням си как ми каза, че мириша на тор. Трябваха ми три месеца да престана да мисля за забележката му.