Кэтрин Стокетт - Слугинята

Цялата се изчервявам. Започвам да говоря бавно.

— Искаме да покажем вашата гледна точка… за да разберат хората какво мислите вие. Ние… надяваме се да променим някои неща.

— И какво си мислите, че ще промените с това? Да не би да вкарат закон за добро отношение към прислужниците?

— Чакай малко — казвам й аз. — Не се опитвам да променям законите. Просто говоря за личното отношение и…

— Знаете ли какво ще стане, ако ни хванат? Ако, не дай, Боже, вляза в грешната пробна в магазина за дамско облекло, ще вдигнат къщата ми във въздуха.

Следва кратка напрегната тишина и единственият звук в стаята идва от кафявия часовник „Таймекс“, който тиктака на етажерката.

— Не си длъжна да го правиш, Мини — казва Ейбълийн. — Няма да ти се сърдим, ако си променила решението си.

Бавно и внимателно Мини отново сяда на стола.

— Ще го направя. Искам само да съм сигурна, че тя разбира, че тази работа не е игра.

Поглеждам към Ейбълийн. Тя ми кимва. Поемам си дълбоко въздух. Ръцете ми треперят. Започвам с въпросите за живота й и постепенно преминаваме и към работата й. Докато говори, тя гледа към Ейбълийн, сякаш се опитва да забрави, че съм в стаята. Записвам всичко, което казва, и шаря с молива колкото мога по-бързо. Решихме, че ако не нося пишещата машина, разговорът няма да изглежда толкова официален.

— После почнах една работа, на която стоях до късно всяка вечер. И знаете ли какво стана?

— Какво? — питам аз, макар тя да гледа към Ейбълийн.

— „О, Мини“, умилква ми се тя, „ти си най-добрата прислужница, която сме имали. Голяма Мини, ще работиш при нас вечно.“ И един ден ми разправя, че ще ме пусне една седмица платен отпуск. През живота си не съм излизала в отпуск, платен или неплатен. А когато следващата седмица пристигам на работа, ги няма. Преместили се Мобайл. Казала на някой, че се уплашила да не си намеря нова работа, преди да заминат. Госпожа Мързел не можеше да изкара и един ден, без някой да й прислужва. — Мини внезапно става и премята чантата си на рамо. — Трябва да тръгвам. Получавам сърцебиене, като се сетя за това. — Тя излиза и затръшва вратата след себе си.

Вдигам очи и бърша потта от челото си.

— А сега беше в добро настроение — казва Ейбълийн.

През следващите две седмици трите се срещаме и седим на същите места в малкия, топъл хол на Ейбълийн. Мини пристига разярена, успокоява се, докато разказва историята си на Ейбълийн, а после си тръгва безцеремонно също толкова разгневена, както и при пристигането си. Записвам всичко, което успея. Когато се изпусне да сподели нещо за госпожа Силия — „Промъква се на горния етаж и си мисли, че не я виждам, но аз знам, че тази луда жена е намислила нещо“ — Мини винаги млъква, както Ейбълийн, когато спомене Константин.

— Това не е част от историята ми. Няма да пишете за госпожа Силия. — И ме наблюдава, докато не спра да пиша. Освен да излива гнева си към белите хора, Мини обича да говори за храна.

— Да видим сега, първо слагам зеления боб, а после запържвам котлетите, защото, ммм, обичам току-що извадени от тигана котлети.

Един ден, докато разказва:

— … в една ръка държа бялото бебе, в тенджерата се вари зеленият боб… — Тя спира внезапно, вирва брадичка към мен и тропва с крак. — Половината от тия приказки нямат нищо общо с правата на чернокожите. — После ме измерва с очи. — Струва ми се, че май описвате живота по принцип.

Спирам да пиша. Права е. Осъзнавам, че именно това съм искала да направя. Отвръщам й:

— Надявам се да е така.

Мини става и заявява, че си има по-важни проблеми от моите надежди. На следващата вечер си работя горе в стаята и тракам по клавишите на пишещата машина. Изведнъж чувам как майка се качва тичешком по стълбите. След две секунди нахълтва в стаята ми.

— Юджиния! — прошепва тя.

Ставам толкова бързо, че столът ми се прекатурва и се опитвам да прикрия страницата в машината.

— Да, госпожо.

— Не изпадай в паника, но долу има един мъж, много висок мъж, който иска да те види.

— Кой?

— Казва, че името му е Стюарт Уитуърт.

— Моля?

— Твърди, че сте излизали на вечеря преди известно време, но как е възможно, аз не знам нищо за това…

— Боже Господи!

— Не споменавай напразно името Божие, Юджиния Филън. Просто си сложи малко червило.

— Повярвай ми, мамо — казвам аз, докато примирено си слагам червило, — и Иисус не би го харесал. Сресвам си косата, защото знам, че изглежда ужасно. Дори измивам мастилото от пишещата машина и коректора от ръцете и лактите си. Но не се преобличам, не и заради него. Майка ме оглежда набързо как изглеждам в гащеризона и старата бяла риза на татко.