Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Благодаря ви! Божке, вижте само — усмихва се Ейбълийн и прелиства първата страница на „Уолдън“, сякаш иска веднага да започне да я чете.

— Днес следобед говорих с госпожа Щайн — казвам аз. Ейбълийн замръзва с книгата в ръце.

— Знаех си, че нещо не е наред. Вижда се по лицето ви.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тя каза, че много е харесала историите ти. Но… не каза дали ще ги публикува, докато цялата книга не стане готова. — Опитвам се да изглеждам обнадеждена. — Трябва да я завършим веднага след Нова година.

— Това е добра новина, нали?

Кимвам и се насилвам да се усмихна.

— През януари — прошепва Ейбълийн, става и излиза от кухнята. Връща се с рекламен стенен календар. Сяда на масата и прелиства страниците с месеците.

— Сега изглежда, че има много време, но януари е само след две… четири… шест… десет страници. Ще дойде, преди да се усетим — усмихва се тя.

— Каза, че трябва да интервюираме поне дванайсет прислужници, за да обмисли ръкописа за публикуване — казвам аз и напрежението в гласа ми започва да си личи.

— Но няма други прислужници, с които да говорите, госпожице Скийтър.

Стисвам ръце. Затварям очи.

— Няма кого друг да помоля, Ейбълийн — повишавам аз тон. — Кого да помоля? Паскагула ли? Ако говоря с нея, майка ми ще разбере. Не аз познавам другите прислужници.

Ейбълийн извръща очи толкова бързо, че ми иде да се разплача. „По дяволите, Скийтър.“ Стената между нас, която се бе стопила през последните няколко месеца, отново се издигна само за няколко секунди.

— Съжалявам — добавям бързо. — Съжалявам, че ти повиших тон.

— Не, няма нищо. Нали това беше моя задача, да убедя останалите.

— Ами прислужницата на Лу Ан? — питам тихо аз и изваждам списъка. — Как й беше името… Лувиния. Познаваш ли я?

Ейбълийн кимва.

— Вече я питах — отвръща тя, без да вдига поглед от скута си. — Момчето, което ослепя, е нейният внук. Тя рече, че съжалява, но сега трябва да мисли за него.

— А прислужницата на Хили, Юл Мей. Нея пита ли я? — Тя рече, че е много заета, защото се опитва да изпрати момчетата си в колеж следващата година.

— А прислужниците, с които ходиш на църква? Попита ли и тях?

Ейбълийн кимва.

— Всички си намират някакво извинение. Но истината е, че много ги е страх.

— Колко от тях попита?

Ейбълийн взима тетрадката си, прелиства няколко страници. Устните й се движат, но не издават звук.

— Трийсет и една — казва тя накрая.

Издишам. Не бях усетила, че съм затаила дъх. Накрая Ейбълийн ме поглежда в очите.

— Не исках да ви казвам — сбърчва тя чело. — Докато не разберем какво ще каже госпожата…

Тя сваля очилата си. По лицето й е изписана силна тревога. Опитва се да я прикрие с колеблива усмивка.

— Пак ще ги питам — навежда се тя към мен.

— Добре — въздъхвам аз.

Ейбълийн преглъща шумно, кимва бързичко, за да ме убеди, че говори сериозно.

— Моля ви, не се отказвайте. Нека продължа да ви помагам за книгата.

Затварям очи. Искам поне за малко да не виждам разтревоженото й лице. Как можах да й повиша тон?

— Ейбълийн, няма нищо. Ще се справим заедно.

Няколко дни по-късно седя в горещата кухня и пуша отегчено. Напоследък не мога да се наситя на цигарите. Струва ми се, че може да съм „пристрастена“. Господин Голдън обича да използва тази дума. Онези идиоти са пристрастени. От време на време той ме вика в кабинета си, преглежда статиите за месеца с червен молив, поправя, драска и мърмори.

— Добре са — казва той. — Ти добре ли си?

— Добре съм — отвръщам аз.

— Добре тогава.

На излизане дебелата рецепционистка ми дава чек за десет долара и в общи линии, това е всичко около работата ми по рубриката на госпожа Мърна. В кухнята е горещо, но не ми се стои в моята стая, където само се тревожа, че нито една друга прислужница не иска да ни помогне. Освен това трябва да пуша тук, защото кухнята е единствената стая в къщата, където няма вентилатор на тавана, който да издухва пепелта навсякъде. Когато бях десетгодишна, татко се опита да сложи вентилатор и на тавана в кухнята, без да попита Константин. Щом го видя, Константин посочи с пръст нагоре, все едно е тръгнал да паркира форд на тавана.

— За теб е, Константин. За да не ти е горещо, докато готвиш.

— Няма да работя в кухня с вентилатор на тавана, господин Карлтън.

— Ще работиш и още как. Вече го включвам в тока.

Татко слезе от стълбата. Константин напълни една кофа с вода.

— Добре — въздъхна тя. — Пуснете го.