Кэтрин Стокетт - Слугинята

Ейбълийн кимва:

— Има още няколко, които мога да попитам. Но след колко време мислите, че тази дама ще ви каже дали й харесва?

Свивам рамене:

— Не знам. Ако го изпратим следващата седмица, може би ще се обади до средата на февруари. Но не мога да кажа със сигурност.

Ейбълийн стисва устни и оглежда страниците, които е изписала. Забелязвам нещо, което преди не съм виждала. Очакване, искрица вълнение. Толкова съм заета със собствените си терзания, че не ми е минавало през ум, че и Ейбълийн може да се вълнува, че редакторка в Ню Йорк ще прочете историята й. Усмихвам се и си поемам дълбоко въздух все по-обнадеждена. При петата ни среща Ейбълийн чете за деня, в който умира Трийлор. Разказва как белият бригадир метнал смазаното му тяло в каросерията на един пикап.

— И го закарали в болницата за чернокожи. Така ми каза сестрата, която стоеше отвън. Белите мъже го изтъркаляли от каросерията и заминали. — Ейбълийн не плаче, просто известно време мълчи. Аз се взирам в пишещата машина, а тя в избелелия черен балатум.

На шестата ни среща Ейбълийн казва:

— Започнах работа при госпожа Лийфолт през 1960 г., когато Мей Мобли беше на две седмици. — А аз усещам огромен прилив на увереност.

Тя разказва за построяването на тоалетната в гаража и признава, че сега се радва, че я има. По-лесно й е, отколкото да слуша оплакванията на Хили, че трябва да ходи в една и съща тоалетна с прислужницата. Казва ми как веднъж съм отбелязала, че чернокожите ходят прекалено много на църква. Направило й впечатление. Потръпвам, като се замисля колко ли други неща съм казвала, без да подозирам или да ме е грижа, че прислугата слуша.

Една вечер Ейбълийн казва:

— Мислех си… — но после спира.

Вдигам очи от пишещата машина, чакам. Трябваше Ейбълийн да повърне върху себе си, за да се науча да не я пришпорвам.

— Мислех си, че е добре да почета. Може да ми помогне за писането.

— Отиди в библиотеката на улица „Стейт“. Там има цяла зала с книги на писатели от Юга. Фокнър, Юдора Уелти…

Ейбълийн се прокашля:

— Знаете, че в онази библиотека не пускат черни.

За миг се чувствам като глупачка. Не мога да повярвам, че забравих. Библиотеката за чернокожи сигурно е окаяна. Преди няколко години там организираха седяща стачка, за която писаха във вестниците. Когато чернокожите се събраха пред съда за последвалия процес, полицията просто се отдръпна и пусна немските овчарки. Поглеждам Ейбълийн и отново си напомням какъв риск поема тя, като говори с мен.

— С удоволствие ще ти нося книги — казвам аз.

Ейбълийн изтичва в спалнята и се връща със списък.

— Ще отбележа онези, които искам най-напред. Почти от три месеца съм в списъка на чакащите за „Да убиеш присмехулник“ в библиотеката „Карвър“. Да видим…

Наблюдавам я как отбелязва книгите: „Душите на чернокожите“ от У. Е. Б. Дубойс, стихотворения на Емили Дикинсън (каквито има), „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

— Тази започнах да я чета в училище, но не успях да я довърша. — Тя продължава да отбелязва, като спира да помисли коя иска след това.

— Искаш книга на… Зигмунд Фройд?

— О, за лудите хора — кимва тя. — Обичам да чета какво става в главата. Сънували ли сте, че падате в езеро? Той казва, че това означава да сънуваш собственото си раждане. Госпожа Франсис, при която работех през 1957 г., имаше всякакви такива книги.

На дванайсетото заглавие се решавам да я попитам:

— Ейбълийн, откога искаш да ме помолиш да ти взема тези книги? — От известно време — свива рамене тя. — Малко ме беше страх да питам.

— Да не би да си помисли, че… ще ти откажа?

— Това са правилата на белите. Не знам кои от тях спазвате и кои не.

За миг само се гледаме.

— Омръзна ми от правила — отвръщам аз.

Ейбълийн се смее и поглежда през прозореца. Осъзнавам колко повърхностно сигурно й се струва това мое откровение.

Четири дни не ставам от пишещата машина в стаята си. Двайсетте страници, които съм напечатала, надраскани с чертички и червени кръгчета, се превръщат в трийсет и една страници, напечатани върху плътна бяла хартия „Стратмор“. Пиша кратка биографична бележка за Сара Рос, името, което Ейбълийн си избра, името на учителката й в шести клас, която починала преди две години. Посочвам възрастта й, с какво са се занимавали родителите й. После следват разказите на Ейбълийн, точно както ги беше написала тя — простичко и прямо.

На третия ден майка се провиква от подножието на стълбите, за да ме попита какво, за Бога, правя горе цял ден, а аз извиквам в отговор: