Кэтрин Стокетт - Слугинята

— А, не, пиша по около час, понякога два всеки ден. В този град има много болни хора.

Останах впечатлена. През някои дни дори аз пишех по-малко. Казах й, че ще опитаме, само за да постигна някакъв напредък. Ейбълийн си поема дъх, аз пийвам кола и тя продължава да чете. Връща се към първата си работа, когато е била тринайсетгодишна и е чистила сребърните сервизи с украса, модел „Франсоа I“, в имението на губернатора. Разказва как през първата си сутрин е допуснала грешка в таблицата, в която се попълва броят на частите, за да видят, че не си откраднал нищо.

— Онази сутрин, след като ме уволниха, се прибрах и застанах пред къщи с новите си работни обувки. Мама беше платила за тези обувки толкова, колкото беше месечната ни сметка за ток. Мисля, че тогава разбрах какво означава срам и какъв е цветът му. Срамът не е черен, като мръсотията, както си мислех. Срамът има цвета на нова бяла униформа, за която майка ти е изкарала пари с цяла нощ гладене, бяла, без петънце или капчица мръсотия от работа.

Ейбълийн вдига очи, за да види какво мисля. Спирам да пиша. Очаквах историите да са мили, приятни. Осъзнавам, че може би ще разбера повече, отколкото искам. Тя продължава:

— … отивам да подредя гардероба и преди да се усетя, бялото момченце си е отрязало пръстите на онзи вентилатор на прозореца, който десет пъти й бях казала да махне оттам. Никога не бях виждала от човек да тече толкова кръв. Грабвам момчето и четирите пръста. Занасям го в болницата за чернокожи, защото не знам къде е болницата на белите. Но когато стигам там, ме спира един чернокож и ми вика: „Това момче бяло ли е?“ Клавишите тракат като градушка по покрив. Ейбълийн чете по-бързо, а аз не поправям грешките си и я прекъсвам само когато трябва да сложа в машината нов лист. На всеки осем секунди бутам обратно каретката. — А аз му отговарям: „Да, господине“, а той: „Това бели пръсти ли са?“, и аз пак му казвам: „Да, господине“, а той ми вика: „Тогава най-добре им кажете, че е жълт, защото докторът няма да оперира бяло момче в негърска болница.“ А после един бял полицай ме хвана и рече: „Виж сега…“

Тя млъква. Вдига очи. Тракането спира. — Какво? Полицаят казва: „Виж сега“… какво?

— Ами това още не съм го написала. Трябваше да хвана автобуса за работа тази сутрин.

Връщам каретката и пишещата машина иззвънтява. С Ейбълийн се поглеждаме в очите. Струва ми се, че от тази работа всъщност може да излезе нещо.

През следващите две седмици през вечер казвам на майка, че ще ходя да храня гладните в презвитерианската църква в Кантън, където, за щастие, не познаваме никого. Тя, разбира се, би предпочела да ходя в Първа презвитерианска църква, но майка не е от онези, които биха възразили срещу добрите християнски дела, и затова кимва одобрително, дръпва ме настрани и ми нарежда след това хубаво да си измия ръцете със сапун.

Ейбълийн чете в кухнята си час след час какво е написала, а аз печатам. Подробностите стават по-наситени, лицата на дечицата по-ясни. В началото съм разочарована, че Ейбълийн пише сама почти всичко, но ако госпожа Щайн хареса разказа й, аз ще напиша историите на другите прислужници и тогава ще имам предостатъчно работа. Ако го хареса… усещам се, че си повтарям тези думи наум, сякаш се надявам, че така те ще станат действителност. Ейбълийн пише ясно, честно. Казвам й го.

— Ами вижте на кого пиша по принцип — засмива се тя. — Не мога да лъжа Бог.

Преди да се родя, тя дори една седмица е брала памук в Лонглийф — семейната ни ферма. Веднъж се изпуска и започва да говори за Константин, без дори да я моля.

— Божке, как пееше Константин! Като истински ангел, застанала отпред в църквата. Настръхвахме, като слушахме кадифения й глас, а когато спря да пее, след като трябваше да даде детето си на… — Тя млъква и ме поглежда. После само казва: — Както и да е.

Казвам си, че не бива да я притискам. Иска ми се да ми разкаже всичко, което знае за Константин, но ще изчакам, докато приключим с интервютата й. Не искам да губя доверието й точно сега.

— Чувала ли си се с Мини? — питам аз. — Ако госпожа Щайн го хареса — буквално повтарям познатите думи, — ми се ще следващото интервю да е готово.

Ейбълийн поклаща глава.

— Питах Мини вече три пъти и тя още казва, че не иска.

Май е време да й повярвам. Опитвам се да не показвам тревогата си.

— А би ли попитала други прислужници? Да провериш дали някоя от тях ще се съгласи. — Сигурна съм, че е много по-вероятно Ейбълийн да убеди някого, отколкото аз.