Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Настанявайте се, аз идвам ей сега.

Дори и на светлината на единствената лампа предната стая е тъмна, кафеникава и изпълнена със сенки. Пердетата са дръпнати и закачени едно за друго с карфица, за да не се образува процеп между тях. Не знам дали стоят така през цялото време, или са закачени само заради мен. Сядам на тесния диван. Пред него има дървена масичка, покрита с плетено на една кука каре. Подовете са голи. Не биваше да обличам толкова скъпа рокля. След няколко минути Ейбълийн се връща с поднос, върху който има чайник, две различни чаши и хартиени салфетки, сгънати на триъгълници. Усещам аромата на канелените курабии, които е направила. Докато налива чая, капакът на чайника подрънква.

— Извинявайте — казва тя и сваля капака. — Досега бял човек не ми е идвал на гости.

Усмихвам се, макар да знам, че тя не целеше да се пошегува. Отпивам от чая. Силен и горчив е.

— Благодаря — отвръщам аз. — Чаят е вкусен.

Ейбълийн сяда, скръства ръце в скута си и ме поглежда с очакване.

— Мислех си първо да кажеш няколко думи за себе си, а после да минем към въпросите — казвам аз, изваждам тетрадката си и преглеждам въпросите, които съм си подготвила. Изведнъж започват да ми се струват безсмислени, аматьорски.

— Добре — отвръща тя. Седи сковано на дивана, с лице към мен.

— Така, първо, хм, кога и къде си родена?

Тя преглъща и кимва.

— През 1909 г. В плантацията „Пидмънт“ в окръг Чероки.

— Когато беше малка, знаеше ли, че когато пораснеш, ще станеш прислужница?

— Да, госпожо.

Усмихвам се и чакам да разкаже подробности. Ейбълийн обаче не казва нищо повече.

— И си знаела, защото…

— Мама беше прислужница. Баба беше домашна робиня.

— Домашна робиня, да… — казвам аз, но тя само кимва. Продължава да държи ръцете си преплетени в скута. Гледа думите, които пиша по страницата. — Мечтала ли си някога… да работиш нещо друго.

— Не. Не, госпожо. — Толкова е тихо, че чувам дишането и на двете ни.

— Добре. Тогава… А какво е усещането да отглеждаш бяло дете, когато собственото ти дете си е вкъщи и… — преглъщам, засрамена от въпроса — и го гледа някой друг?

— Ами… — Тя още седи на дивана с толкова изправен гръб, че направо изглежда мъчително. — Ами… може ли да минем на следващия въпрос?

— О, добре — взирам се във въпросите си. — Кое най-много ти харесва в работата като прислужница и кое най-малко.

Тя ме поглежда така, като че ли съм я накарала да даде определение за някоя мръсна дума.

— Ами… май най-приятно ми е да се грижа за децата — прошепва тя. — А… нещо… друго?

— Не, госпожо.

— Ейбълийн, не е нужно да ми викаш „госпожо“. Не и тук.

— Да, госпожо. О, извинете! — Тя слага ръка пред устата си.

От улицата долитат силни гласове и двете поглеждаме към прозореца. Застиваме смълчани. Какво ще стане, ако някой бял разбере, че съм тук в събота вечер и говоря с Ейбълийн, която не е с униформа? Дали ще се обади на полицията, за да докладва за подозрителна среща? Не знам защо, но съм сигурна, че точно това ще се случи. Ще ме арестуват, защото така правят. Ще ни обвинят в нарушаване на законите за интеграцията — във вестника непрекъснато пишат за тях, презират белите, които се срещат с чернокожи и им помагат за движението за граждански права. Това няма нищо общо с интеграцията, но защо иначе бихме се срещали? Дори не взех писмата на госпожа Мърна за прикритие. По лицето на Ейбълийн е изписан неприкрит и искрен страх. Гласовете навън бавно заглъхват надолу по пътя.

Издишам облекчено, но Ейбълийн остава напрегната. Не сваля поглед от пердетата. Отново поглеждам към въпросите си и търся някой, който да освободи от притеснението и нея, и мен. Не преставам да си мисля колко време вече изгубих днес.

— А… какво каза, че не харесваш в работата си.

Ейбълийн преглъща шумно.

— Искаш ли например да поговорим за тоалетната? Или за Елиза… за госпожа Лийфолт? Да речем, колко ти плаща? Крещяла ли ти е някога пред Мей Мобли?

Ейбълийн взима салфетка и попива челото си. Понечва да каже нещо, но млъква.

— Разговаряли сме много пъти, Ейбълийн…

Тя поставя ръка пред устата си.

— Съжалявам, аз… — После става и бързо излиза в тесния коридор.

Затваря се врата, от което чайникът и чашите на подноса се раздрънчават. Минават пет минути. Когато се връща, държи кърпа пред устата си, както съм виждала да прави майка, след като повърне, ако не е успяла да стигне навреме до тоалетната.

— Извинявайте. Мислех си, че съм… готова да говоря.